Жените бяха лесни. Едната беше брюнетка, а другата блондинка. Значи Йоко и Линда.
През деня или Джордж, или Ринго даваха караул при входа на парцела. Който беше първа смяна, трябваше да стане рано и да прибере кучетата в заграждението, преди да заеме поста си при входа. Единственият посетител беше местен пекар, чиято камионетка пристигаше към десет. Ако се съдеше по количествата алкохол и бира, бакалски стоки, плодове и зеленчуци, които носеше, освен своите самуни, изглед да се бяха договорили да снабдява къщата изцяло.
На терасата имаше барбекю и на Пол беше възложена задачата всяка вечер да пече пържоли и шишчета. С изключение на грила, всички останали домашни работи бяха оставени на жените, които изпълняваха едновременно ролите на домашни помощници, готвачки, наслада за очите и сексуални робини. Карвър си представи как ще опише сцената на Алекс. Не знаеше какво точно ще му отговори, но със сигурност щеше да бъде изпълнено с разбиране, цинично и поръсено с лаконичен черен хумор. Запита се колко често са се отнасяли с нея, както с тези жени, но не задълба в това, защото предпочиташе да се съсредоточи върху бъдещето. Не след дълго щеше да я види отново. След като разкараше Вермюлен, двамата можеха да започнат отново.
Следобеда на втория ден Карвър стигна до убеждението, че е видял достатъчно. Щеше да свърши работата утре. Довечера щеше да си намери хотел, за да се наспи както трябва, да се изкъпе и да хапне нещо прилично. Но преди това трябваше да вземе пакета от Вермюлен, оставен „до поискване“ във Венс, а после да напазарува. Беше си направил списък на всичко, от което щеше да има нужда: захар, ленено масло, оцветител за храна, восъчни тапи за уши и още куп други неща, от бояджийски четки до местен пастет. Това означаваше, че ще се наложи да се отбие в няколко различни магазина.
Оставаше и още нещо: таблетки за насищане на аквариуми с кислород. Каза си, че не бива да забрави да се отбие в зоомагазина.
60.
— Моля, господин Новак, сипете си колкото искате. Аз съм жена и трябва да се грижа за линията си. Обаче обичам да гледам как мъжете се наслаждават на храната си.
Олга Жуковская гледаше окуражително към легендарната количка с ордьоври във виенския ресторант „Ди Драй Хусарен“. На количката за сервиране имаше повече от тридесет сезонни блюда, като се почне от телешки мозък и се стигне до черен хайвер. Пълни чинии с гъши дроб, пушена и маринована сьомга, студени места и зеленчуци, а това бяха само ордьоврите.
За съжаление на келнера, който беше застанал почтително в раираната си жилетка, Павел Новак нямаше твърде голям апетит. Нито пък беше в настроение да оцени уютния лукс на „Библиотек“, по-малкия салон на основания през 1933 година от член на висшата аристокрация ресторант. При нормални обстоятелства щеше да се чувства поласкан и доволен сред лавиците, пълни с кожените ръбчета на редки издания, кошниците с пролетни нарциси, каменните статуи в стенните ниши и успокояващите отсенки на дървените ламперии и тъмнозелените столове. Но не и когато неговият най-голям кошмар оживяваше пред очите му.
Самото обстоятелство, че той и Жуковская разговаряха на руски, събуждаше у него най-мрачните му спомени. Беше работил почти петнадесет години за сваляне на съветското господство, като предаваше секретна информация на Запада. През цялото време беше сигурен, че не са го открили. А сега, повече от осем години след Кадифената революция, руснаците най-накрая го пипнаха.
Когато му се обадиха по телефона с покана за вечеря, знаеше много добре коя е Жуковская и какво представлява. Той прие, защото му се стори, че няма смисъл да отказва или да се опитва да избяга. Ако го преследваха, щяха да го пипнат. Ако пък случаят не беше такъв, не губеше нищо, като се срещне с една от легендите на съветския шпионаж. Обаче този фатализъм не го правеше по-малко нервен.
Естествено, Жуковская напълно съзнаваше неговото безпокойство. Наслаждаваше му се и дори си поигра малко с него, преди да реши да го освободи от страданията. Тя също щеше да изгуби апетита си, ако трябваше да гледа тази нещастна невестулка с трагично увиснали мустаци, която се потеше от страх под погледа й. Нямаше смисъл да дойдеш в един от най-добрите ресторанти във Виена, където към храната се отнасяха също толкова сериозно, както във всеки френски и италиански град, а да не можеш да се насладиш на менюто.