Жуковская търпеливо го изчака да опита виното й да го одобри, след това да се наслади на аромата и пълнотата на вкуса и да отпие една–две глътчици. Тя разбираше не по зле от него какво става.
Когато изпи първата си чаша, Новак заговори. Описа как към него се е обърнал Баграт Баладзе, който се опитва да продаде списъка с изчезналите бомби. Как той от своя страна се е обърнал към Вермюлен, надявайки се списъкът да попадне в американски ръце. Как му е съобщил местоположението на списъка и средството да се сдобие с него.
Когато свърши, Жуковская се протегна и лекичко стисна ръката му на масата.
— Благодаря ви — каза тя тихо с искрен глас. — А сега се насладете на вечерята. — Усмивката й стана неочаквано очарователна, женствена и почти кокетна, когато добави: — И на духовното вино!
Може би защото товар се смъкна от раменете му, или защото бордото наистина беше еликсир, Новак наистина се оказа способен да се наслади на храната. Той и Жуковская поведоха разговор като двама души на средна възраст със сходен опит през годините и споделяха еднакви мисли за съвременните абсурди.
Той беше мъж, който умееше да разказва анекдоти, а тя жена — доволна да се смее на шегите му.
В края на вечерята Жуковская беше толкова цивилизована, или да го кажем по руски — културна, колкото беше обещала. Много любезно го помоли да й предаде своя мобилен телефон. Освен това му съобщи, че в кооперацията, където живее, ще има проблем с телефонните кабели. С други думи, нямаше да може да съобщи на никого какво й беше казал. Добави, че ще бъде закаран у дома при жена си.
— Моля, бъдете разумен — завърши Жуковская.
Петнадесет минути по-късно Петер Новак отключи входната врата, прекоси фоайето и се качи на асансьора, който вървеше в шахтата си от ковано желязо вече стотина години. Новак слезе на петия етаж и влезе в апартамента си. Съпругата му беше заспала в тяхната спалня. Той я целуна по лицето и прошепна в ухото й:
— Обичам те.
Тя измърмори нещо сънливо.
Новак се загледа в нея с любовта на мъж към жена, която е споделяла живота му в продължение на тридесет години. Любов, в която младежката страст е от стъпила място на по-дълбока привързаност, разбиране и взаимна прошка. Той положи ръката си за кратко върху нейното рамо и след това излезе от спалнята.
Изкачи се на последния етаж на сградата и излезе през таванската врата на покрива. Отиде до края, огледа светлините и покривите на Виена, пое за последен път дълбоко дъх и скочи в празното.
61.
Преди да се хвърли в леглото, за да се наспи, Карвър звънна на Грентъм в Лондон.
— Утре ще свърша работата. По някое време следобед.
— Имаш ли вече представа какво трябва да вземеш?
— Още не. Единственото, което клиентът ми каза, е, че трябва да намеря някакъв документ в запечатан плик. Не ми довери какво в документа го прави толкова ценен. Единственото, което спомена, беше, че е „важен за бъдещия световен мир“.
— Какво?
Каквото и да беше очаквал Грентъм, това го изненада.
— Да, зная — каза Карвър. — И аз си помислих, че звучи доста налудничаво. Но това не е всичко. Той си е втълпил, че сме като римляните и варварите вече са пред портите. Само че варварите в случая не са хуни и вандали, а ислямски терористи, които се опитват да завладеят света.
— Бъзикаш се. — Грентъм изпръхтя раздразнено.
— Разберете се с него. Единственото, което знам, е, че имам намерение да извърша размяната утре привечер. Мястото е „Отел дьо Кап“, същия, в който обядвахме. Утре ще ти съобщя точния час. Целта ми е петнадесет минути по-късно да напусна хотела заедно с жената и по възможност с документа. Казах на Вермюлен, че не искам никой от хората му да се навърта наоколо, когато осъществяваме размяната, но не вярвам да спази уговорката. Сигурно ще иска да защити своята инвестиция. Така че ще се нуждая от помощ, за да се измъкнем.
— Кола, може би с шофьор, но да е добър. И безопасно жилище за през нощта.
Грентъм изсумтя.
— А не искаш ли да те чака частен самолет? Доколкото си спомням, си падаш по тях.
— А ти искаш ли да дам документа на горилите и Вермюлен в замяна на Алекс?
— Ще видя какво мога да направя.
62.
Дори могъщите си имат началници.
Както Олга Жуковская можеше да накара подчинените й да подскачат, така и тя чувстваше стомаха си на топка, когато трябваше да се обади на директора на ФСБ и да го събуди, за да му съобщи лоши новини. Тя докладва всичко, което Новак й беше съобщил, и подчерта неотложността на въпроса. По нейно мнение списъкът с ядрените оръжия и тяхното местоположение трябваше да бъде върнат през следващите двадесет и четири часа. След това можеше да бъде безвъзвратно загубен.