Отгоре имаше надпис „Строго секретно“ и печат с емблемата на 12-о ГУМО.
Той извади компютърната разпечатка. Хартията беше тънка, мастилото на матричния принтер бе избеляло до светлосиво, но въпреки това успя да различи 127 записа, подредени вертикално на общо шест страници. Всеки запис се състоеше от трицифрени групички. Първите две групи се състояха от девет до единадесет еднозначни числа, разделени на три подгрупи от градуси, минути и секунди. Осмата група се състоеше от осем числа в една група. Един цял запис гласеше: 49.24.29.01=61 94 21 31=04-7 99875495.
Лев Юсов беше изкарал целия си трудов живот в 12-о ГУМО. Първите две числови групи разбра много лесно: можеше да различи географски координати, когато ги види. Обикновено тези координати описваха мишената на оръжието: или мястото, в което беше прицелено, или това, което беше вече улучило. Ами ако числата не сочеха мишени, а местоположение? Липсващите оръжия, описани от Александър Лебед, бяха преносими. Може да са били отнесени някъде. Може би тези числа сочеха къде се намират.
Колкото до последните осем цифри. Юсов предположи, че означават някакъв пусков код. Той знаеше, че нито едно ядрено оръжие, независимо дали е междуконтинентална ракета или прост артилерийски снаряд, не можеше да бъде взривено без специални предписания. Тези числа щяха да предоставят подходящата за всяка отделна бомба комбинация.
Късно през нощта, вкопчен в полупразната бутилка, Юсов обмисляше важността на онова, което беше открил. Ако беше прав за значението на тези числа, те бяха неговият изход от това лайняно жилище, от лайняната му работа и от лайнарите, с които трябваше да работи.
Някой някъде щеше да плати цяло състояние за този списък. Защото светът щеше да е изложен на милостта на всеки, който го притежаваше и имаше възможност да стигне до бомбите.
7.
Смяташе се, че войната в пустинята се върти около горещината, потта и стряскащите облаци прах. Обаче това беше вярно само когато слънцето грее. А сега си беше зимна нощ. Карвър се чувстваше силно измръзнал, беше му по-студено, откогато и да било, и тракането на зъбите му заглушаваше стърженето на стоманата по пръстта от шанцовите инструменти на мъжете, които се окопаваха.
От мястото, където стоеше Карвър, окопите изглеждаха като черни кръпки върху синьо-сивата шир на осветената от звездите пустиня. Бяха седем с размерите и дълбочината на отворени гробове, очакващи своите ковчези. А може би така изглеждаха златоносните парцели, след като първите златотърсачи са пристигнали и са започнали да ровят из земята за нейните богатства. Карвър и неговите хора също търсеха нещо: фиброоптичния кабел, заровен някъде под краката им, който свързваше иракския диктатор с неговите военни части.
Екипът на Карвър от Специалната флотска част беше получил два часа на сушата, за да прекъсне тази връзка. Оставаха петнадесет минути, но все още нямаше и помен от кабел.
Карвър поклати глава в безпомощно разочарование. Разполагаха само с толкова време, колкото да изкопаят още една дупка. Точно се опитваше да вземе решение къде да се копае, когато чу оглушаващ взрив от бяла светлина и ушите му започнаха да свирят и пукат. Той едва дочу гласа, заглушен от шума в ушите си:
— Шефе, имаме си компания. Няколко роти механизирана пехота идват право към нас.
Карвър вече тичаше към края на позицията, защото искаше да види лично, но земята сякаш се беше размекнала и засмукваше краката му като подвижни пясъци. Напредваше прекалено бавно. Нямаше да стигне навреме. Междувременно шумът в ушите му започна да се усилва. Искаше да свали слушалките, обаче гласът на наблюдателния пост отново избухна в главата му:
— Имат минохвъргачки. Ето пак…
Пустинната тишина бе нарушена от далечен глух пукот, последван от свистене, и към небето сякаш се стрелнаха фойерверки. Няколко секунди по-късно над зоната за приземяване избухнаха магнезиеви осветителни ракети с парашути, ослепиха очите на Карвър и заляха с ярка бяла светлина дългите петнадесет метра хеликоптери „Чинук“ като любовници, изненадани от разгневен съпруг.
Сега в зоната за приземяване започнаха да падат мини и се разнесе пукотът на оръдейна стрелба. Карвър чу нов глас, заговори един от хеликоптерните пилоти. Гласът прозвуча напрегнато, адреналинът заливаше нервната му система.
— Тук сме като кокосови орехи на стрелбище. Пускам турбините. Бързо качвай момчетата на борда.
Карвър започна да дава заповеди. Той крещеше в своя микрофон, но мъжете очевидно не го чуваха, защото стояха неподвижно и макар роторите да се въртяха с пълни обороти, изглеждаха неспособни да се вдигнат от земята. Внезапно цялата зона на приземяване се изпълни с иракчани. Той не можа да разбере как са се озовали толкова бързо там и защо му говорят на руски. Мислеше, че различава лицата им, но те продължаваха да се размазват пред очите му. Дръпна спусъка на своя автомат, но нито един куршум не излетя, макар пълнителят да бе зареден.