Когато стенанията му утихнаха, Платон повтори своя въпрос:
— Какво имаше в куфарчето?
— Един списък… — изстена Баладзе.
— Списък на какво?
— На бомби.
Платон присви очи и се наведе, като едновременно придърпа главата на Баладзе така, че лицата им бяха на не повече от педя разстояние едно от друго.
— Какви бомби?
Раменете на грузинеца се смъкнаха.
— Атомни бомби… от съветско време… из целия свят… общо сто.
От изненада Платон разхлаби хватката си. Не бе за чудене, че онази дърта вещица беше толкова потайна. Сигурно в Москва се бяха насрали. Някогашните властелини на могъща империя сега бяха толкова изпаднали, че трябваше да се молят на гангстери да спасяват мръсните им тайни. Ако някой търсеше символ на това как са се променили времената, нямаше да намери по-добър. Но това откриваше пред него известна възможност. Ако може да вземе куфарчето или дори да го унищожи, но въпреки това да каже, че го е запазил, щеше да се озове в много силна позиция.
Но къде беше избягал крадецът?
Без да обръща повече внимание на Баладзе, който сега се беше свил в ембрионална поза на земята в краката му, Платон се опита да се постави на мястото на нападателя. Беше дошъл откъм задната част на къщата. Защо? Очевидно, защото беше наблюдавал откъм хълма. Къде бе отишъл? Платон погледна към портите, които препречваха автомобилната алея в долния край на парцела. Бяха затворени. Значи не беше избягал оттам. В това имаше смисъл. Защо да се тикаш в ръцете на идващите отдолу ченгета? Явно се бе измъкнал по същия път, по който беше дошъл. Като се съди по състоянието на Баладзе, нападението е било съвсем скоро. А откакто видяха експлозията, която унищожи задния край на сградата, бяха минали не повече от три минути. Платон тръгна нагоре по склона на Пюи дьо Турет. Мъжът беше някъде там или по-вероятно тичаше с все сили, за да се измъкне. Обаче все още можеше да бъде заловен.
— Убийте я — нареди той на войниците си, застанал зад гърба на брюнетката.
Чуха се три глухи пукота от заглушителя на пистолета и деветмилиметровите куршуми сложиха край на живота й. Платон лично застреля с два изстрела Баладзе.
По това време всички негови хора се бяха събрали пред къщата.
— Няма нищо — докладваха двамата, които бяха изпратени да огледат отзад.
— Да се махаме оттук — нареди Платон. — Бързо качвайте на хеликоптера.
Той пръв се затича към машината, отвори вратата и се тръшна на седалката до пилота. Сложи си слушалките с микрофона и нареди:
— Излитай. Посока към планината. Ще ходим на лов.
69.
Карвър не чу хеликоптера до момента, в който той се оказа десетина метра над него. Шибаните тапи за уши! Той извади парчетата восък от ушите си и едва не оглуша от плясъка на роторите. Хвърли се към най-близкото дърво да се скрие, притискайки се плътно в ствола му, и застина неподвижен, когато хеликоптерът мина над него и скоро изчезна от погледа.
Докато машината минаваше над главата му, Карвър успя да види, че вратите на помощник–пилота и пътниците бяха отворени и някакви мъже надничаха и оглеждаха земята. Явно го търсеха. Но кои бяха тези хора? Машината беше с цивилно обозначение, не с полицейско или военно.
Сигурно беше Вермюлен. Този хлъзгав янки явно се беше отказал от сделката. Искаше да икономиса половин милион и да се отърве от наемник, на когото не може да се довери. Е, това се беше случвало на Карвър и преди.
Напред шумът на хеликоптера заглъхна, но скоро започна отново да се усилва. Той се връщаше над осеяния с дървета склон, но този път малко по-нагоре. Прочесваха терена нагоре–надолу, както градинарят коси моравата.
Хората, които бяха над главата му, знаеха, че той е тук в гората. Щом го видеха, ловците щяха да слязат от хеликоптера и да го подгонят пешком. Вермюлен беше командвал полк рейнджъри от армията на САЩ и сигурно бе наел най-добрите и ги бе оборудвал с най-доброто. Преди време Карвър беше много добър в своя занаят, но точно сега не беше още в пълна форма. Накрая щяха да го пипнат, освен ако не извадеше голям късмет или пък те внезапно не забравеха всичко, на което са ги научили.
Обаче и той имаше коз. Вермюлен не можеше да си позволи да изгуби документа, който лежеше в куфарчето на Баграт. Оказа се, че Карвър разполага с прекрасен заложник от хартия. Трябваше да се постави в положение да не могат да го нападнат, без да изложат на риск сигурността на заложника. Например в колата. Той изчака неподвижно, докато шумът на хеликоптера над главата му отново затихна, след това спринтира към горския път, където го чакаше аудито, паркирано леко встрани от пътя с предница сочеща към подножието на планината. Докато се придвижваше към автомобила, трябваше на два пъти да спира и да изчаква хеликоптера да прелети. Но накрая стигна до колата, хвърли на пътническата седалка обемистия гранатомет и седна зад волана. Беше паркирал с предница към пътя, откъдето беше дошъл. Когато натисна газта, големият 4,2–литров двигател изрева и се събуди. За секунди колелетата пробуксуваха, но скоро намериха сцепление и колата се стрелна надолу по черния път, който след кратко спускане по хълма се вливаше в шосето. Карвър беше стигнал до колата точно по времето, когато хеликоптерът облиташе най-далечния край на периметъра, който претърсваше. Не беше минал и триста метра, когато хеликоптерът обърна и започна да се връща. Секунди по-късно го видяха. Машината се стрелна напред като хищна птица, съзряла своята плячка. Карвър видя как се уголемява в неговите огледала, летейки възможно най-ниско над дърветата. Изпита прилив на адреналин, когато натисна още малко газта и родената от ралитата кола се понесе още по-бързо по набраздения, неравен горски път. Дори с колан подскачаше като грах в тиган при всяко люшване на аудито, когато гумите попадаха в дупки или отскачаха от камъни и корени. Трополенето на блъскащите по долната част на колата парчета пръст и камъчета вдигаха толкова шум, че почти заглушаваха рева на двигателя, скърцането на претовареното окачване и плющенето на роторите само на метри от главата му.