Щеше да е много лошо, ако отпред лежеше някое сечище или открита горска поляна, където щеше да се превърне в лесна мишена за хеликоптера, който продължаваше да го преследва отгоре. Обаче онова, което лежеше пред него, не беше горска поляна, а почти отвесна, дълбока планинска клисура. От края на скалата някой делтапланер можеше да полети и да започне с грациозни спирали спускане към реката, която разсичаше долината. За кола такъв скок щеше да се окаже смъртоносен.
Карвър имаше само една възможност да се спаси.
Пътят навътре в планината вървеше по края на клисурата, лъкатушейки в поредица остри завои. Той обаче беше само три–четири метра широк и не предлагаше сигурно приземяване на автомобил, който се движи с висока скорост и перпендикулярно към него. Карвър завъртя волана наляво, така че да се приближи пътя странично. Трябваше да избегне само още няколко дървета и да мине през няколко шубрака, за да блесне следобедното слънце в предното стъкло. Карвър летеше напред по-скоро като пилот, отколкото като шофьор, сякаш се опитваше да приземи самолет върху сигурната палуба на самолетоносач, заобиколен отвсякъде с океан от смърт. Под колелетата на аудито пътят се спускаше надолу и завиваше на сто и осемдесет градуса. Трябваше да се приземи върху асфалта навреме, за да успее да намали скоростта и да завие. Обаче беше набрал твърде голяма инерция във въздуха и колата нямаше да падне достатъчно бързо. Вече виждаше завоя и пропастта, която следваше.
Колата още не искаше да се подчини на законите на гравитацията.
Желязната мантинела, която опасваше завоя, се приближаваше все повече и повече. Струваше му се, че е само на метри от него.
В този миг колелата се удариха в асфалта. Карвър зави рязко надясно и натисна спирачките докрай. Задните колела запищяха в протест, докато се плъзгаха по асфалта и прахоляка, а той отправи кратка молитва за здравето на човека, измислил двойното задвижване, защото колата се подчини на командите му и се залепи за толкова дълго чакания асфалт. Беше успял да стигне до твърда земя. Сега можеше да подкара бързо надолу по истинско шосе, опасано със стоманени мантинели.
Но хеликоптерът вече го очакваше.
Той висеше във въздуха на около петстотин метра от склона на планината и ако се съдеше по проблясващите дула на автоматите, пътниците в него имаха още достатъчно муниции.
Дърветата за втори път спасиха Карвър. Те се издигаха от двете страни на пътя и му предлагаха известно прикритие. Този път хеликоптерът не можеше да се приближи толкова, че да успее да му пресече пътя. Ако се опиташе, големият ротор щеше да се удари в скалите. За около половин минута двете машини бяха в пат, а през това време Карвър успя да се справи с още четири главоломни завоя. И двете страни знаеха, че това състояние скоро ще свърши, защото не след дълго пътят щеше да излезе на открито, където преследването щеше да започне отново и още по-ожесточено.
Карвър вече беше разбрал, че които и да бяха хората в хеликоптера, те нямат нищо общо с Кърт Вермюлен. Очевидно не искаха да си върнат изгубения документ, а да го унищожат заедно с него самия. Той си зададе въпроса кой би имал интерес да унищожи документ, откраднат от руското правителство? Тогава се сети за единствения известен предател в организацията на Вермюлен и агенцията, за която беше работила и най-вероятно работеше и сега. Усмихна се уморено на иронията в положението. Той рискуваше главата си, за да стигне до нея, а тя несъзнателно помагаше да бъде убит.
70.
В кабината на хеликоптера Платон блъскаше с лявата си ръка по арматурното табло на машината, за да излее яда и разочарованието си. Мисията беше прецакана още от самото начало. Бяха вършили всичко прекалено набързо и без достатъчно информация. Никой, включително и той самият, не беше обмислил нещата внимателно и сега всичко се скапваше пред очите му.
Човекът, който седеше зад волана на аудито, беше маниак, чиято готовност да поема рискове бе равна единствено на волята му за живот. Вече трябваше да бъде разкъсан от залповия огън, размазан в някое дърво или сплескан на пихтия след скок от двеста метра височина, обаче нищо подобно не се случи. Ето го сега — летеше като обсебен покрай вилите и фермите, осеяли полите на планината. Накъде се беше засилил? Нима смяташе, че може да избяга на хеликоптер?
Когато пътят, който се спускаше от планината, се сля с главния път от Венс за Грас, аудито зави надясно и пое на запад. Сега движението стана по-оживено и коли се носеха в двете посоки. Платон се замисли дали да не открие огън въпреки това, като си каза, че смъртта на невинни шофьори и пътници ще си заслужава, ако успее да унищожи и аудито. В Русия може би щеше да действа според тази логика. Там войната между бандите беше нещо обикновено, а вързаните поради липса на ресурси ръце на милицията и връзките на неговия клан с върховете на държавата бяха толкова силни, че вероятно щеше да се измъкне. Обаче тук беше Франция, в която силата на реда и закона беше голяма, а политическото влияние върху тях слабо. Горе в планината той и неговите войници можеха да стрелят на воля. Но тук долу беше различно.