Хикмън присъствал на тази сцена и я описа с прости думи, но вълнуващо. Разправи ми за горчивата мъка на семейството, когато се разделяло от своя дом, за възмущението и гнева на сина, за сълзите и молбите на майката и дъщерята. Разказа ми как онеправданата вдовица предлагала всичко, което й било останало — дори скъпоценностите, подарени от починалия й съпруг, само и само грубияните да й оставят къщата, стария дом, осветен от дългите щастливи години, прекарани под неговия покрив.
Молбите били напразни. Безсърдечните люде не ги съжалили и ги прогонили.
Старият ловец ми разправи всичко с чувство на възмущение. Макар и езикът му да бе простоват, а външният му вид груб, неговото сърце беше изпълнено с човечност, той мразеше несправедливостта и силно ненавиждаше всички Рингоулдовци. Разказът му отново разпали у мене възмущението, което изпитах, когато за първи път научих за тази чудовищна и жестока постъпка. Чувствата ми на приятелство към Оцеола, които в последно време бяха заглушени от съмнения, отново възкръснаха, докато слушах за нанесените му неправди.
ГЛАВА LIX
БЪРЗИЯТ ПРАТЕНИК
Бяхме се отдалечили с Хикмън от тълпата, за да можем да си поговорим свободно.
Като мина известно време, старият ловец се разгорещи и започна да говори по-свободно. Държанието му ми подсказа, че има да ми разправи още нещо. Твърдо вярвах в неговата преданост към нашето семейство и в приятелските му чувства към мене. На няколко пъти щях за малко да му разкрия мислите, които ме караха да се чувствам нещастен. Дългият опит го бе направил мъдър — той беше грубоват, но в негово лице може би щях да намеря добър съветник. Не познавах друг човек, който да притежава и половината от неговия жизнен опит. Хикмън не бе живял само сред алигатори. Той бе преживял много. Аз смело можех да се доверя на неговата преданост и разум.
Уверен във всичко това, аз щях да споделя е него тежките тайни на сърцето си или поне част от тях, ако не смятах, че той вече ги знае. Известно ми бе, че знае за появата на Жълтия Джейк. Той твърдеше, че никога не е бил съвсем сигурен, че мулатът е мъртъв. Отдавна бил узнал, че е жив. Но не за Жълтия Джейк си мислех аз, а за намеренията на Аренс Рингоулд. Може би Хикмън знаеше нещо. Забелязах, че когато споменавахме името му във връзка с имената на Спенс и Уилямс, той ме поглеждаше по особен начин, сякаш имаше да ми каже нещо за тези негодници.
Точно чаках да открие някоя от тайните, когато до ушите ми достигна тропотът от копитата на бързо препускащ кон. Обърнах се и видях конник да се приближава край брега на реката. Той галопираше бързо, сякаш участвуваше в състезание. Конят бе бял, а конникът черен. Познах ги от пръв поглед. Ездачът бе Джейк.
Хикмън и аз стояхме сред дърветата. Излязох на открито, за да може да ме види Джейк и да не отиде чак до черквата, която бе по-нататък. Когато се приближи, му махнах.
Той ме видя, рязко изви коня и с галоп се приближи към нас. Явно, бе дошъл да ми съобщи нещо, но присъствието на Хикмън го възпираше да ми каже какво има на висок глас. Той скочи от седлото, приближи се и ми прошепна на ухото точно това, което очаквах — Аренс Рингоулд бил у дома.
— Тоя проклетник е там, масса Джордж — това бяха дословно думите на Джейк.
Изслушах съобщението спокойно, доколкото ми бе възможно. Не желаех Хикмън да разбере за какво става дума, нито пък да заподозре, че се е случило нещо необикновено. Затова отпратих с една единствена дума черния куриер и се обърнах отново към ловеца.
Върнахме се заедно с Хикмън при черквата, дето съумях да се изскубна от него, като се смесих с тълпата.
Малко след това отвързах коня, възседнах го и тихомълком се измъкнах, без да се обадя на никого, нито дори на Галахър. Не поех по правия път за плантацията, а заобиколих през горичката, която обкръжаваше черквата. Направих това, за да заблудя стария Хикмън или всеки друг, който бе забелязал бързото пристигане на Черния Джейк. Ако бях се върнал веднага с него, те можеха да се сетят, че не всичко у дома е в ред. За да избягна това и да заблудя любопитните, аз се престорих, че тръгвам в обратна посока.
След кратка езда през храсталаците аз се намерих на главния път, който води нагоре по реката. Забих дълбоко шпорите и се впуснах в галоп, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт. Бързах, защото исках да стигна у дома навреме, преди да си отиде потайният гост, който беше добре дошъл за майка ми и сестра ми, но не и за мене.