— Добре. Идете и го донесете. Но помнете, сър, не съм приела никакви условия. Помнете това.
— О — възкликна възрадваният кандидат, — не поставям никакви условия, не се страхувам! Предоставям всичко на вас. След час ще имате акта. Довиждане!
Като каза това, той бързо си отиде.
Целият разговор и особено необикновеният му край ме озадачи толкова много, че известно време не можах да мръдна от мястото си. Едва след като Рингоулд се отдалечи, аз дойдох на себе си. Не знаех как да постъпя: да го проследя ли, или да го оставя да си отиде безнаказано.
Вирджиния безмълвно се прибра у дома. Повече ме беше яд на нея, отколкото на него. Затова оставих Рингоулд на мира и отидох направо при сестра си да й искам обяснение.
Разигра се бурна сцена. Намерих я в гостната заедно с майка ми. Пристъпих направо към въпроса без заобикалки. Не исках да чуя никакви откази или молби. Открито съобщих и на двете що за човек е мъжът, който току-що бе напуснал къщата. Открито заявих, че е имал намерение да ме убие.
— Сега, като знаеш това, Вирджиния, ще се ожениш ли за този човек?
— Никога, Джордж, никога не съм имала такова намерение! — повтори тя решително, като се отпусна на канапето и закри лицето си с ръце.
Майка ми не можеше да повярва. Дори и след това, което им разказах, тя пак не можеше да повярва.
Продължих да им излагам доказателства в подкрепа на изумителното съобщение, което бях направил. През това време навън под прозореца някой високо и настойчиво започна да ме вика.
Изтичах на верандата, за да видя кой ме търси.
Пред къщата стоеше конник в синя униформа с жълти нашивки на яката и ръкавите — драгун. Той бе куриер — пратеник от форта. Целият беше в прах, а конят му — в пот и пяна. Състоянието на коня и ездача показваше, че бяха препускали с най-голяма бързина в продължение на часове.
Драгунът ми подаде парче хартия — набързо написана бележка, адресирана до Галахър и до мене. Разгърнах я и прочетох:
„Доведете хората във форт Кинг колкото може по-скоро. Многоброен враг приижда. Всяка пушка ни е скъпа. Не губете нито миг!
Клинч“
ГЛАВА LXI
ПОХОДЪТ
Трябваше да изпълня незабавно заповедта. За щастие конят ми бе все още оседлан и след по-малко от пет минути аз галопирах към лагера на доброволците. Новината предизвика радостно възбуждение сред нетърпеливите бойци, което намери израз в гръмко „ура“. Обхванати от ентусиазъм, хората станаха дисциплинирани и след по-малко от половин час отрядът бе в бойна готовност и готов за път.
Нямаше нищо, което да ни бави. Даде се команда за потегляне. Тръбата изсвири „напред“ и доброволците в редици по двама поеха към форт Кинг в дълга, малко неправилна колона.
Препуснах към дома да се сбогувам. Набързо се разделихме — не така задушевно, както последния път — и тръгнах. Все пак бях доволен, че предупредих сестра си, знаех, че сега нямаше опасност да се сродим с Аренс Рингоулд.
Куриерът, който бе донесъл съобщението, се върна с отряда. Докато марширувахме, той ни разказа новини от лагера и слуховете от форта. Бяха се случили неща, за които не знаех. Индианците напуснали своите поселища заедно с жените, децата, добитъка и движимото имущество. Запалили някои от селищата си и не оставили нищо, което техните бледолики противници биха могли да разрушат. Дори да нямаше други доказателства, това достатъчно ясно показваше, че те са решили да воюват. Къде бяха отишли? Това не бяха успели да открият дори и нашите шпиони. Някои предполагаха, че са се придвижили още по на юг, към по-отдалечената част на полуострова. Други твърдяха, че са отишли към големите мочурища, които се простират на много мили около изворите на река Амазура, известни под името Непристъпните тресавища на Ойтла-кучи.
Последното предположение бе по-вероятно. Но те бяха успели да се преселят така умело и прикрито, че никой не бе намерил следа от тях. Нашите шпиони измежду приятелски настроените индианци — най-добрите, които можеха да се наемат — също не бяха успели да открият посоката на отстъплението им. Предполагаше се, че индианците имат намерение да водят само отбранителни действия. Това означаваше, че те ще нападат и обират онези краища на страната, които не са пазени от войски, а после с плячката да се оттеглят в непристъпните мочурища. Предположението изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид тактиката на индианците досега. В такъв случай войната едва ли щеше да свърши лесно. С други думи, едва ли въобще щеше да има война, а само редица безплодни походи и преселвания. Ясно бе, че ако индианците решат да не влизат в открит бой с нас, възможностите да ги намерим в техните убежища са много малки.