На земята пред мене се откриваше необикновена кървава гледка. Наоколо лежаха трупове с пресни рани, от които течеше кръв. Някои от мъртъвците лежаха така, както ги бе заварила смъртта — паднали по гръб, с очи изцъклени срещу луната. Ножът за скалпиране бе свършил работата си. По черепите на труповете личаха белезникави петна с тъмночервени нишки. Това показваше, че е махната окосмената покривка на главите им. Индианците крачеха насам-натам с прясно одрани скалпове в ръце. Някои бяха закачили скалповете на дулата на пушките си.
Нямаше нищо тайнствено в това, което видях. Всичко ми бе ясно. Убитите мъже бяха от предателските племена — привърженици на Луста Хаджо и Оматла.
Вождовете, както бе уговорено с пълномощника, бяха тръгнали от форт Брук, придружени от специална охрана. Намеренията им бяха станали известни на патриотите; те ги проследили, нападнали ги по пътя и след кратка битка ги разгромили. Повечето от тях бяха загинали в борбата. Малцина бяха успели да избягат заедно с Луста Хаджо, а други, между които и самият Оматла, бяха паднали в плен — смъртта ги бе пощадила, за да умрат при по-тържествени обстоятелства.
Видях пленниците — те бяха вързани за няколко дървета наблизо. Сред тях познах водача им, когото правителственият пълномощник Томпсън бе благоволил да провъзгласи за „крал на семинолите“. Хората наоколо не се отнасяха с голямо почитание към „негово величество“. Мнозина се навъртаха наоколо и явно личеше, че са готови да станат цареубийци и да отнемат живота му без много церемонии. Възпираха ги вождовете, които бяха против насилия — те бяха решили да съдят Оматла според законите и обичаите на своя народ.
Когато пристигнахме, съдът бе започнал. Вождовете се съвещаваха.
Един от индианците, които ме бяха пленили, съобщи за нашето пристигане. Забелязах, че когато той свърши да говори, сред вождовете се разнесе шепот на разочарование. Не бях аз пленникът, когото очакваха. Не ми обърнаха никакво внимание. Оставиха ме свободен; имах възможност да наблюдавам какво вършат.
Съветът, който съдеше пленения вожд, скоро свърши. Предателството на Оматла им бе добре известно; нямаше какво да разискват надълго: разбира се, той бе намерен за виновен и осъден да заплати с живота си. Присъдата бе произнесена в присъствието на всички. Предателят трябваше да умре.
Възникна и един друг въпрос. Кой ще бъде палачът?
Имаше мнозина доброволци да изпълнят присъдата — да отнемеш живота на предател според разбиранията на индианците е благородно дело. Лесно щеше да се намери палач.
Мнозина изявиха желание, но съветът не прие услугите им. Това бе въпрос, който трябваше да разрешат с гласуване.
Гласуваха незабавно. Всички знаеха за клетвата на Оцеола. Затова неговите привърженици настояваха той да отмъсти. Единодушно го избраха да изпълни присъдата. Оцеола прие.
С нож в ръка той се приближи към вързания пленник, който трепереше. Всички се събраха, за да видят съдбоносния удар. Подтикван от някакво жестоко любопитство, аз не можах да се стърпя и се приближих заедно с останалите.
Стояхме сред мъртва тишина, очаквайки всеки миг да видим как ножът ще потъне в сърцето на престъпника.
Видяхме издигнатата ръка и удара, но не видяхме рана — нямаше кръв! Ножът разряза ремъците, които обвързваха пленника и Оматла бе освободен.
Чу се шепот на неодобрение. Какво искаше да каже Оцеола? Да не би да имаше намерение да остави Оматла да избяга? Да остави да избяга предателят, осъден от съвета на вождовете, от целия народ?
Но скоро разбрахме, че той няма такива намерения.
— Оматла — каза Оцеола, като погледна сурово противника си. — По-рано те смятах за смел мъж, почитан от племето си и от целия народ на семинолите. Белите те подкупиха. Направиха те предател на своята страна и на нашата кауза. Въпреки това ти няма да умреш като куче. Ще те убия не по такъв начин. Отвращавам се от мисълта да убия безпомощен и невъоръжен човек. Ще се бием честно и хората ще видят, че правдата ще възтържествува. Върнете му оръжието. Да се защищава, ако може.
Неочакваното предложение бе посрещнато с известно неодобрение. Мнозина, възмутени от предателството на Оматла и все още възбудени от неотдавнашната битка, биха го заклали, както бе вързан. Но те разбраха, че Оцеола ще постъпи, както бе решил, и не му оказаха съпротива.
Един от бойците излезе напред и подаде оръжието си на осъдения вожд. Даде му само томахавката и ножа си — Оцеола щеше да се бие със същите оръжия.