Няколко трупа се оказаха скалпирани, но знае се, че това е стар индиански военен обичай. Понякога дори и белите, освирепели от битката, вършат същото.
Аз бях един от хората, които по-късно посетиха бойното поле, където извършихме инспекция по нареждане на главнокомандващия и нашият официален доклад е най-достоверен документ за държането на победителите. Той гласи следното:
„Майор Дейд и неговият отряд са били унищожени сутринта на 28 декември на около четири мили от лагера, където са прекарали предишната нощ. Те са се движели в походна колона, когато под прикритието на високата трева и малки палмови дръвчета многоброен враг ги нападнал. Завързала се ожесточена ръкопашна схватка с приклади, ножове и байонети. При втората си атака индианците използвали против нашия отряд мускетите, които взели от мъртвите и ранените. Кръстосан огън покосил редиците на артилеристите. Врагът пленил оръдията — индианците начупили лафетите и ги изгорили, а самите оръдия блъснали в едно езеро. В боя участвали и много негри. Индианците не взели никакви скалпове. Затова пък негрите със сатанинска жестокост промушили гърлата на всички онези, чиито викове и стенания показвали, че още живеят.“
Друг официален доклад гласи:
„Приближихме се към бойното поле откъм тила. Нашият авангард беше отминал мястото, без да спре, когато командващият офицер и щабът му се натъкнаха на най-ужасната сцена, която човек може да си представи. Най-напред видяхме няколко пръснати счупени сандъци за боеприпаси, след това кола с мъртви волове, които сякаш бяха заспали в ярема си. Малко надясно се виждаха два коня. После се приближихме до едно набързо построено укрепление, изградено от отсечени дървета, наредени във формата на триъгълник. В триъгълника по северната и западната страна имаше тридесет трупа, от които бяха останали само скелети; част от дрехите на убитите стояха все още по скелетите. Някои бяха паднали върху мъртвите си другари, но повечето от тях лежаха близо до дървените трупи с глави, обърнати към прикритието, над което са стреляли. Телата им лежаха успоредно едно на друго, в странен порядък. Явно са били застреляни на поста си и индианците не са ги пипали, а само са взели скалповете им, което, някои разправят, било направено от техните съюзници — негрите. Лесно разпознахме всички офицери. Някои все още носеха пръстените си и иглите на връзките си. В джобовете им намерихме пари. Погребахме осем офицера и деветдесет и осем войника.
Следва да отбележим, че атаката е била извършена не в хомък, а в рядка гора. Индианците са се скрили сред малките палми и тревата.“
От този доклад личеше, че индианците са се били не с грабителска цел и не подтиквани от жестока отмъстителност. Те са се ръководели от по-висши и чисти подбуди — те са защитавали Родината си, семейните си огнища и домове.
Предимството на индианците над войската на майор Дейд се състоеше в това, че те умело използвали тактиката на изненадата и засадата. Майор Дейд без съмнение бе смел човек, но не притежаваше качествата на водач, особено на водач, който трябва да се бие с такъв враг. Той, както повечето офицери, бе просто книжен специалист, комуто липсва способността на големите пълководци да се приспособяват към условията. Дейд водил отряда като на парад, изложил го на опасност и по този начин станал причина за неговото унищожение.
Но ако на командира на белите в тази злополучна битка липсвало военно умение, то водачът на индианците е притежавал достатъчно. Скоро се узна, че човекът, който изработил плана за засадата, и който довел кървавия замисъл до успешен край, е младият вожд на Червените пръчки — Оцеола.
Той не е могъл да остане на мястото, за да се наслаждава на победата си. Същата вечер във форт Кинг, на четиридесет мили от мястото, където бе разгромен отрядът на Дейд, верен на клетвата, Оцеола бе отмъстил на правителствения пълномощник.
ГЛАВА LXVII
БИТКАТА ПРИ ОЙТЛАКУЧИ
Убийството на пълномощника налагаше незабавно отмъщение. Веднага след това няколко бързи куриери бяха изпратени по различни пътища до лагера Дрейн. Някои от тях попаднаха в ръцете на неприятеля, но останалите стигнаха невредими и съобщиха за случилото се.
Рано на следната сутрин армия от повече хиляда войника бе на крак и напредваше към Амазура. Целта на експедицията бе да нанесе удар на семействата на враждебно настроените индианци, на техните бащи, майки, жени, сестри и деца, чието скривалище сред големите непроходими мочурища бе станало известно на генерала. Намерението ни бе да ги пленим, ако е възможно, и да ги задържим като заложници, докато заставим бойците да се предадат. Заедно с всички други, които можеха да бъдат отделени от форта, аз получих заповедта незабавно. От разговорите, които се водеха наоколо, скоро узнах какво е настроението на войниците. Те и не мислеха да вземат пленници. Бяха разярени след случката във форта, а след като научиха това, което бяха нарекли „разгромяването на Дейд“, започнаха да се готвят за свирепо отмъщение. Аз бях сигурен, че те нямаше да пощадят никого, нямаше да пленяват, а щяха да избиват и старци, и младежи, и жени, и деца.