Докато напредвахме към мочурището с централната армия, на великия пълководец му хрумна да остави на брега на Амазура отряд, който той нарече „наблюдателен пост“. Това бе отряд, съставен от четиридесет войници, повечето от тях доброволци от Суони и необходимия брой офицери, между които бях и аз. Заповядаха ни да се укрепим на мястото и да останем там, докато ни сменят. Кога щеше да стане това, беше неясно даже и за човека, който бе издал заповедта. Генералът издаде заповедта и начело на „центъра“, продължи похода, като ни предостави на собствената ни съдба. Всички участници в нашата малка група съзнаваха добре опасното положение, в което бяхме поставени, и веднага се заеха да го облекчат, доколкото е възможно. Изсякохме дърветата, издигнахме правоъгълно укрепление, изкопахме кладенец и се оградихме със здрава ограда.
За щастие врагът не ни откри близо седмица, след като войската се придвижи напред, иначе сигурно щяхме да загинем до един. По всяка вероятност индианците бяха следвали „централната армия“ и за известно време се бяха отдалечили от нас.
На шестия ден обаче те се появиха и ни поканиха да се предадем. Отказахме и поведохме бой. В продължение на цели петдесет дни отбивахме техните атаки! Неколцина от войниците ни бяха убити или ранени. Сред тях бе и смелият ни командир Холемън, който падна от куршум, преминал крез процепите на оградата. Бяха ни оставили провизии за две седмици. Тридесет дни се поддържахме със сурова царевица, вода и с няколко шепи желъди, които успяхме да наберем от дърветата в ограденото място.
Устояхме петдесет дни и все пак никакъв главнокомандващ, никаква армия не дойде да ни смени. През цялото време на тежката обсада не получихме вест от армията, не видяхме лице на бял човек, колкото и да се взирахме. Решихме, че са ни изоставили, забравили.
И наистина точно такъв беше случаят. В желанието си да избяга от Флорида генерал Скот бе забравил да смени отряда на „наблюдателния пост“. Другите, смятайки, че отдавна сме загинали, не направили никакъв опит да изпратят помощ. Гладната смърт се изпречваше пред очите ни, докато най-сетне смелият стар ловец Хикмън намери начин да се промъкне през редовете на обсадителите и да съобщи за положението ни на „приятелите у дома“.
Неговият разказ причинил голямо възбуждение в армията. Изпратиха отряд да ни помогне, който успя да разпръсне врага и да ни освободи от обсадата.
Така свърши „походът на Скот“, а с него и командването му във Флорида. Цялата работа бе фарс и само щастливата случайност спаси Скот от присмех и срам. Той бе получил заповед да поеме ръководството на друга „индианска война“, която бе избухнала в югозападната част на Съединените щати. Това послужи на объркания генерал като подходящо извинение да се оттегли от Страната на цветята.
Писано бе Флорида да си остане страна на тъжни възпоминания за американските генерали. Не по-малко от седем генерала бяха бити един след друг във войната със семинолите, предвождани от техните хитри вождове, които владееха индианското военно изкуство. Но аз нямам за цел да описвам подробно нашите военни неуспехи и нещастия. След оттеглянето на генерал Скот аз самият не останах в главната армия. Съдбата ме отведе към по-романтичните странични пътеки на войната — пътеките на „малката война“ — и само за нея мога да пиша. Затова трябва да се разделя с ролята си на летописец на големи исторически събития.
ГЛАВА LXXII
СЪСТОЯНИЕТО НА ЧЕРНИЯ ДЖЕЙК
От укреплението на „наблюдателния пост“ избягахме с лодки до устието на реката и оттам до Сен Марк. Тук доброволците се пръснаха по домовете си, тъй като срокът за службата им бе изтекъл, Отидоха си, така както се бяха събрали — поединично или па малки групи от по трима-четирима.
В една от тези групи бях аз, старият Хикмън, един друг ловец и моят верен ординарец.
Джейк вече не бе предишният „Черен Джейк“. Тъжна промяна бе настъпила във външния му вид. Скулите му бяха изпъкнали, а бузите — хлътнали. Очите му бяха потънали дълбоко в орбитите си, а изоставената му коса висеше над слепите очи на гъсти дребни къдри. Кожата му бе изсъхнала и бе загубила своя хубав блясък на абанос. По нея явно личаха бръчки.
Бедният негър бе прекарал зле в обсадената крепост. Трите седмици истински глад бяха оставили отпечатък върху външния му вид.
Гладът обаче не бе успял да промени характера па Джейк. През цялото време той запази веселото си настроение и лекият му хумор често ме изтръгваше от мрачните ми мисли. Докато гризеше царевичните кочани и поглъщаше сухите зърна с помощта на кратуна студена вода, той се отдаваше на сладки мечти за „качамак и свинско“, с които щял да се натъпче, когато съдбата го върнела в „старата плантация“. Приятните мечти за бъдещето му помагаха по-лесно да понесе лишенията на настоящето, тъй като предвкусването също доставя радост. А сега, когато отново бяхме свободни и пътувахме към дома, когато мечтите щяха скоро да станат действителност, Джейк не можеше да удържи радостта си. Той непрекъснато бъбреше. Усмивката не слизаше от лицето му и откриваше два реда бели зъби. Кожата му сякаш започна бързо да възстановява своята тъмна маслена лъскавина.