Повиках Спенс и Уилямс и подробно ги разпитах. Те потвърдиха думите си. Признаха, че било тъмно, когато индианците се връщали от клането. Не можаха да кажат със сигурност дали бойците са били от Червените пръчки или от Дългото блато, но смятали, че са били по-скоро от Червените пръчки. Що се отнася до вожда, нямало никакво съмнение. Оцеола бил. Познали го по трите щраусови пера на главата, които го отличавали от другите.
Тези хора говореха убедително. Какъв интерес имаха да ме мамят? Какво значение имаше за тях дали вождът на убийците е бил Оцеола, Коа Хаджо или самият Онопа?
Думите им ме убедиха. А като ги съпоставих с други обстоятелства, затвърдих убеждението си, което ми причини дълбока, остра болка. Убиецът на майка ми, човекът, който бе запалил дома ми и бе отвлякъл сестра ми в жестоко пленничество, не можеше да бъде друг освен Оцеола.
В миг умряха всички спомени за предишната ни дружба. Сърцето ми гореше от омраза и ненавист към човека, от когото така възторжено се възхищавах.
ГЛАВА LXXV
ТРЕВОГАТА
Имаше и други обстоятелства, свързани с кървавото дело. Колкото повече размишлявах върху тях, толкова по-необикновени и тайнствени изглеждаха. Отначало аз бях така потресен от внезапния удар, че не им обръщах внимание. Чисто и просто повярвах, че имало индианско нападение, при което убили майка ми и отвлекли сестра ми, че диваците, незадоволени от пролятата кръв, запалили плантацията, че тези издевателства бяха отмъщение за минали неправди, извършени от бледоликите им врагове — отмъщения, каквито се случваха на други места почти ежедневно. Защо тогава да не станат и по бреговете на Суони? Доскоро трябваше да се учудвам, че индианците бяха оставили поселището необезпокоявано толкова дълго време. Други поселища, много по-отдалечени от крепостите на семинолите, бяха претърпели подобни ужасни посещения. А защо нашето поселище досега бе избягнало тази съдба? Именно досегашната невредимост бе накарала поселниците да се успокояват с това състояние на лъжлива сигурност.
Обяснението бе, че главните сили на индианците действали на друго място — наблюдавали движенията на трите отряда на Скот. И тъй като нашето поселище бе силно, малки групи индианци не се осмелявали да се приближават до него.
Но Скот си отиде, войските му се оттеглиха във фортовете — в летните си квартири — тъй като във Флорида зимата е най-подходящият сезон за военни действия. А индианците, за които всички годишни времена са еднакви, сега свободно можеха да разширят обсега на мародерските си набези върху плантациите край границата.
Изглежда това бе правилното обяснение защо нападението над поселището Суони се забави толкова дълго.
При първите пристъпи на мъка, когато научих за бедата, аз също приех това обяснение. Аз и близките ми бяхме станали жертва на общата вълна на отмъщение.
Но скоро отново възвърнах способността си да разсъждавам и необикновените обстоятелства, за които споменах, започнаха да изплуват в съзнанието ми.
Преди всичко защо единствено нашата плантация бе нападната? Защо единствено нашата къща бяха изгорили! Защо бяха пролели кръвта единствено на нашето семейство?
Естествено, тези въпроси ме стреснаха. Имаше и други плантации край реката, също незащитени, и други семейства, много по-известни с техните враждебни чувства към семинолите — но още по-загадъчно бе, че плантацията на Рингоулдовци лежеше на пътя на мародерите. Както показваха следите, индианците бяха минали покрай нея, за да дойдат до нашата къща. И Аренс Рингоулд, и баща му имаха отдавна славата на заклети врагове на червенокожите и неведнъж бяха нарушавали грубо техните права.
Защо тогава плантацията на Рингоулд бе оставена непокътната, а нашата бе избрана за унищожение? Дали бяхме жертва на особено, отдавна замислено отмъщение?
Сигурно бе така. Нямаше никакво съмнение. След дълги размишления достигнах до това заключение. Само така можех да си обясня тайната.
А Пауел? Дали е бил той наистина? Моят приятел да извърши такова жестоко злодеяние? Възможно ли бе това? Не, не, не беше вероятно.
Въпреки показанията на двамата мъже — а аз знаех какви долни отрепки са — въпреки това, което бяха видели и казали, сърцето ми отказваше да им повярва.
Какви причини имаше за тези убийства. Ах, какви причини?
Вярно е, че майка ми бе постъпила неучтиво, нещо повече — тя бе проявила неблагодарност, бе се отнесла с презрение към него. Добре си спомнях това. Той също може би помнеше. Но сигурно благородният младеж, който за мене бе идеал за героизъм, не можеше да таи такава дребнава злоба, и то толкова дълго време. Той едва ли би отвърнал с такава кървава отплата. Не! Не! Не!