Изпитвах тайна радост, когато слушах упътванията. Знаех потока, за който ми говореше. Неотдавна бях плавал до него с моята лодка. Но бреговете му бях видял онова прекрасно видение — горската нимфа, чиято красота не даваше мира на въображението ми. Дали тя бе Маюми?
Копнеех да узная. Чаках с нетърпение да заздравее раната ми и ръката ми да стане отново силна за греблото. Ядосвах се, че става толкова бавно. Но мина време и най-после аз оздравях.
Избрах едно прекрасно утро за обещаното посещение и се приготвих за път. Нямах друг другар освен кучетата и пушката. Бях се приближил до лодката и тъкмо щях да се кача, когато някой ме повика. Обърнах се и видях сестра си.
Бедната малка Вирджиния! В последно време тя се бе променила много. Беше загубила своята предишна веселост, беше станала замислена и по всичко личеше, че тя още не беше се съвзела напълно след преживения ужас.
— Къде отиваш, Джордж? — попита тя, като се приближи.
— Трябва ли да ти кажа, Вирджиния?
— Кажи ми или ме вземи със себе си.
— Как? Да те взема в гората?
— Защо не? Как ми се иска да поскитам из нея! Ах, какъв лош брат си! Никога не ме вземаш със себе си!
— Но ти досега никога не си поискала такова нещо!
— И така да е, трябваше да се досетиш. Кой не би желал да поскита из гората? Бих искала да съм дива птичка или пеперуда, или някакво друго крилато същество, за да скитам из прекрасните гори, без да искам от себичния си брат да ме води.
— Добре, Вирджиния, ще отидем някой друг ден, но не днес.
— Защо не днес? Виж какво прекрасно време!
— Ще ти кажа истината, сестрице. Днес не съм поел курс към гората.
— А накъде? Какъв курс поемаш, Джордж? Нали така питат моряците?
— Отивам у младия Пауел, в колибата на майка му. Обещах да му отида на гости.
— Ах, значи така! — възкликна сестра ми, като неочаквано пребледня и се замисли.
Навярно името на младия индианец й напомни страхотната сцена. Съжалявах, че го споменах.
— Добре, братко — каза тя след малко. — Знаеш ли колко много искам да посетя индианска колиба. Никога не съм виждала такова нещо. Мили Джордж, моля те, вземи ме със себе си!
Молбата й бе така гореща, че аз не можех да се съпротивявам, макар и да предпочитах да отида сам. Таях надежда, която не бих доверил и на любимата си сестра. Още повече, изпитвах някакво неясно чувство, че не трябва да я водя със себе си толкова надалеч от дома, по места, които малко познавам.
Тя се помоли повторно.
— Добре, но ако мама се съгласи.
— Глупости, Джордж, мама няма да се сърди. Защо да се връщаме у дома? Виж, готова съм. Нося и шапката си за слънце. Можем да се върнем, преди да ни потърсят. Нали не е далече?
— Добре, влизай в лодката! Седни в задната част. Хайде, хоп! Тръгваме.
Течението не беше силно и след половин час гребане лодката достигна до устието на потока. Навлязохме в него и продължихме нагоре. Потокът бе тесен, но достатъчно дълбок, за да може да плава по него лека лодка или кану. Слънцето печеше, но ние бяхме защитени от лъчите му от листнатите клони на дърветата, които растяха по бреговете и които почти се кръстосваха над главите ни.
На половин миля от устието на потока достигнахме до откритото място. Видяхме нивя, засети с царевица, сладки картофи, чушки, пъпеши и кратуни. До брега се издигаше доста голямо оградено жилище. Зад него имаше малки къщички. Жилището, малко старомодно на вид, бе направено от дървени трупи. Отпред имаше веранда, по чиито клони личеше груба дърворезба. По нивите работеха роби — негри и индианци.
Това не можеше да бъде плантация на бял човек. От тази страна на реката нямаше плантации. Решихме, че имението е на някой богат индианец, който притежаваше земя и роби. Знаехме, че има и богати индианци.
Но къде е колибата на нашия приятел? Той ми беше казал, че е на брега на потока на около половин миля от устието. Дали бяхме минали край нея, без да я забележим, или тя е още по-нагоре?
— Хайде да спрем и да попитаме, Вирджиния.
— Я виж, кой седи на верандата?
— Аха! Очите ти виждат по-добре от моите! Та това е младия индианец! Да не би пък да живее тук? Не, не е възможно. Това съвсем не е колиба. Може би е на гости. Виж! Идва насам.
Докато говорех, индианецът излезе от къщата и бързо закрачи към нас. След няколко секунди той стоеше на брега и ни сочеше към един пристан. Както преди той бе облечен пъстро — с лента и пера на главата и богато бродирана дреха. Докато стоеше на брега, красивата му фигура се очерта на фона на небесния свод — приличаше на малък боец, макар и все още момче. Изглеждаше великолепен и живописен. Почти му завидях за неговото пищно нецивилизовано облекло.