Измежду дърветата се показаха баща ми и майка ми.
Вирджиния и аз се стреснахме при тяхното появяване. Обзе ни неясно чувство на страх, подобно на предчувствие за приближаващо нещастие. Без съмнение това чувство се дължеше на съзнанието, че вършим нещо нередно. Забелязахме, че и баща ми, и майка ми бяха с помрачени чела. Изглеждаха раздразнени и сърдити.
Първо се приближи майка ми. Устните й бяха свити презрително. Тя се гордееше с произхода си дори повече от потомъка на Рандолфовци.
— Как! — възкликна тя. — Това ли са вашите другари? Как е възможно, децата ми да дружат с индианци!
Младият Пауел се изправи, но нищо не каза. Погледът му издаваше неговите чувства. Той добре бе разбрал обидата.
Изгледа гордо баща ми и майка ми, направи знак на сестра си да го последва и те достойно се отдалечиха.
Вирджиния и аз бяхме така смутени, че не промълвихме ни дума. Дори не посмяхме да се сбогуваме.
Бързо ни отведоха към брега на реката. Вирджиния се качи в лодката с родителите ми. В лодката, с която те бяха дошли на острова, освен чернокожите гребци имаше и други хора. Там бяха Рингоулдовци — бащата и синът.
Върнах се сам с моята лодка. Когато прекосявах езерото, погледнах нагоре по течението на реката. Кануто на моите приятели навлизаше в потока. Видях, че метисът и сестра му бяха извърнали лица към нас. Бях наблюдаван и не се осмелих да махна с ръка за сбогом, макар и сърцето ми да се свиваше от мъка. Предчувствувах, че се разделям за дълго, може би завинаги.
Уви, предчувствията ми се сбъднаха. Три дни по-късно бях на път за Далечния север, където щях да постъпя кадет във военната академия Уест Пойнт. Сестра ми изпратиха в един от пансионите, които изобилстват в градовете на пуританите. Мина много време, преди отново да видим нашата Страна на цветята.
ГЛАВА XVII
УЕСТ ПОЙНТ
Военната академия Уест Пойнт е едно от най-добрите учебни заведения в света. Там принцовете и свещениците нямат никаква власт. Преподават се истински знания, които учениците или усвояват, или трябва да напуснат училището. Възпитаниците на академията стават наистина образовани хора и не приличат на студентите от Оксфорд и Кембридж — дръзки папагали, които говорят на мъртви езици, познават римите и ритмите и умело стихоплетстват идилични стихове. Завършилите академията Уест Пойнт говорят живи езици, те са изучавали положителни науки, без да пренебрегват изкуствата, и в същото време са добри ботаници, конструктори, геолози, астрономи, инженери, войници. Накратко — те са хора, подготвени да заемат ръководни длъжности, хора, способни да надзирават и да командват и в същото време да изпълняват това, което им е възложено.
Дори и да нямах особена склонност към работа над книгите, в това училище нямаше да мога да се отдам на лентяйство. В Уест Пойнт „лентяи“ няма. Богатството и знатният произход там не играят роля. Оттам биха изключили дори и сина на президента, ако не върви в крак с другите. Страхът да не се посрамя ме принуди да бъда прилежен и с време станах един от добрите студенти в академията.
Подробностите около кадетския живот не са много интересни. Кадетите трябва да изпълняват ежедневно редица еднообразни военни задължения, които в Уест Пойнт са по-тежки, отколкото на всяко друго място. Понякога животът в академията много малко се различава от робския живот на обикновения войник. Смело понасях трудностите не защото ме блазнеше военната кариера, а просто защото не исках да изоставам от моите другари. Не желаех да бъда на опашката в класа.
Но понякога всички тези ограничения ми тежаха. Животът ми в академията се различаваше твърде много от свободния живот, на който бях свикнал. Често копнеех за дома, за горите и саваната и най-много за приятелите, които бях оставил там. Моята любов към Маюми дълго горя в сърцето ми и разлъката не успя да я загаси. Струваше ми се, че нищо не можеше да запълни празнината, останала след тъжната раздяла. Нищо не можеше да замени в сърцето ми или да заличи от паметта ми сладките спомени за моята младежка любов. Ден и нощ прекрасният образ на девойката стоеше пред очите ми — денем в мислите ми, а нощем в моите сънища.
Така продължи дълго време. Струваше ми се дори, че така ще бъде винаги. Друго същество не можеше да събуди у мен същите чувства. Никаква нова радост не можеше да ме накара да се отклоня от мислите си, никаква Лета не можеше да ми донесе забрава. Дори ангел да слезеше от небето, за да ми каже, че това е възможно — аз не бих му повярвал.
Колко малко познавах човешката природа! И аз се заблуждавах като всички други. През своя живот повечето смъртни изживяват подобна самоизмама. Уви! Вярно е, че времето и раздялата често заличават любовта. Тя не може да се подхранва само от спомени. Колкото и да е голям стремежът ни към идеалното, капризната човешка душа предпочита реалното и положителното. Макар че на света хубавите жени са малко — няма жена, която да е по-хубава от останалите, както няма мъж по-красив от останалите мъже. От две еднакво хубави картини по-красива е онази, която гледаме в момента. Не случайно влюбените се страхуват от часа на раздялата.