— Да — каза Клинч, като гордо се изпъчи. — Моите бойци са многобройни и силни. Имам много войници във форта, а още много други са на път да дойдат. Няма какво да се страхувате.
— Добре! — отговориха вождовете. — Ако се случат неприятности, ще потърсим вашата закрила. Вие ни я обещахте. Това е добре.
— Попитайте вождовете — каза пълномощникът, комуто хрумна нов въпрос. — Попитайте ги, знаят ли дали Холата Мико ще остане утре за съвета.
— Не можем да ви отговорим сега. Холата Мико не е съобщил намеренията си. Скоро иде ги узнаем. Ако смята да остане, няма да вдигне палатките си до изгрев слънце. Ако е решил да тръгне, ще ги вдигне, преди да залезе луната. Луната е на заник. Скоро ще узнаем дали Холата Мико ще си отиде или ще остане.
— Виждат ли се палатките на вождовете от форта?
— Не, те са скрити сред дърветата.
— Ще успеете ли да ни изпратите съобщение?
— Да, но само тук можем да дойдем. Иначе ще забележат пратеника ни, ако влезе във форта. Ние самите можем да се върнем и да се срещнем с някой от вас.
— Наистина. Така е най-добре — отговори пълномощникът, явно доволен от разрешението на въпроса.
Изминаха няколко минути, през което време двамата генерали отново разговаряха тихо. Вождовете стояха настрана безмълвни и неподвижни като статуи.
Накрая главнокомандващият наруши тишината:
— Лейтенант, останете тук, докато се върнат вождовете. Получете съобщението им и веднага се явете в щаба.
Генералите и вождовете размениха поздрави. Двамата генерали се отправиха по пътеката към форта, а вождовете изчезнаха безшумно в обратна посока. Останах сам.
ГЛАВА XXXII
СЕНКИ ПО ВОДАТА
Останах сам с тъжните си мисли. Много бяха причините, които правеха мислите ми тъжни. Осуетени бяха намеренията ми да посетя моите приятели, изгарях от желание да науча нещо за тях, сърцето ми копнееше да възстанови нежните връзки от миналото. В същото време ме разкъсваха съмнения, измъчваше ме неизвестността.
На всичко отгоре измъчваха ме и други чувства. Струваше ми се, че ролята, която играех, е отвратителна. Бял станал проводник на безчестие и неправда. Възмущаваше ме мисълта, че първата задача, която ми възлагаха в моята военна кариера, бе да помогна на един долен заговор. Изпитвах истинско отвращение при изпълнението на моите задължения.
Дори приятната нощ не ме успокояваше. Напротив струваше ми се, че буря щеше повече да подхожда на настроението ми.
А нощта наистина бе прекрасна! И земята и въздухът бяха в покой.
Тук-таме небето бе нашарено от бели перести облаци, толкова ефирни, че когато луната се промъкваше зад тях, като че ли се движеше зад прозрачен сребърен воал, без да губи ни лъч от блясъка си. Лунната светлина се отразяваше в лъскавите листа на лавровото дърво и караше гората да блести, като че из нея бяха разпилени милиони огледала. Сякаш за да подсилят този ефект, под сенките на дърветата се въртяха рояци от светулки. Те осветяваха тъмните горски пътеки с искри, в които се смесваха червени, сини и златисти оттенъци. Ту литваха в права линия, ту извиваха или трептяха нагоре и надолу, сякаш повтаряха стъпките на някакъв сложен танц.
Сред това великолепие се намираше езерцето, което блестеше като огледало, оградено от златни орнаменти.
Въздухът беше пропит с най-различни благоухания. Нощта бе приятно свежа. Много от цветята отказваха да затворят венчетата си — не всички от тях бяха невести на слънцето. И луната имаше дял в наслаж-денията. Лавровите и дафинови дървета цъфтяха и разнасяха уханията си, които се смесваха с аромата на анасона и портокала и изпълваха въздуха с приятен мирис.
Наоколо цареше спокойствие, но не и тишина. В южните гори нощем никога не е тихо. Щом слънцето залезе, дървесните жаби и щурците започват своя концерт. А има и една птица, която пее чудни песни в лунните нощи — това е прочутият присмехулник от американските гори. Един от тях, кацнал на високо дърво до езерото, изглежда искаше да ме утеши с медния си глас.
Чувах и други шумове — глъчката на войниците от форта, примесена с по-далечните звуци от лагера на индианците. Сегиз-тогиз някой по-висок глас — ругатня, провикване или смях, се извисяваше и нарушаваше еднообразния шум.
Не зная колко съм чакал да се върнат вождовете. Може би час, два или повече. Само луната ми помагаше да се ориентирам. Индианците бяха казали, че Холата ще си отиде, ако изобщо си отиде, преди нейният бляскав диск да се скрие. Значи трябваше да чакам най-много още два часа и след това аз щях да бъда свободен.