— Добре направено! — извика Галахър. — Ясно е какво означава всичко това!
И наистина моят противник разбра значението на постъпката ми прие я като кръвна обида. В такова общество той нямаше друг избор. Рингоулд измърмори някакви неясни заплахи и си отиде, придружен от неговия близък приятел, покорителя на женските сърца, и неколцина други.
Вместо да се събере тълпа от любопитни, както можеше да се очаква след тази случка, всички присъстващи се разотидоха. Офицерите се прибраха да поговорят за вероятните причини на свадата и да се помъчат да отгатнат къде и как „ще свърши цялата работа“.
Ние с Галахър също си отидохме. Затворихме се в стаята и започнахме да се готвим за предстоящия дуел.
ГЛАВА XLII
ОБЯВЯВАНЕ НА ДУЕЛ
По онова време, за което пиша, дуелите не бяха нещо необикновено в армията на Съединените щати. Дори и сега, зная от личен опит, те не са нещо рядко по време на война. Законите забраняват дуелите в американската армия, както, струва ми се, и във всички други армии в цивилизования свят. Въпреки това пред подобно нарушение на правилника често си затварят очите и не наказват виновните. Мога да потвърдя, че в американската армия считат за по-достоен този офицер, който, обвинен публично в лъжа, наруши военните правилници, а не онзи който ги спази.
В края на краищата след всичко казано и писано за дуелите цялата врява против тях е съвсем неискрена, поне в Съединените щати на Америка — това не е нищо друго освен безсрамно лицемерие. Макар и всички да порицават дуелите, аз не бих се осмелил да отклоня едно предизвикателство за дуел, като се осланям на това. Много добре зная, че то няма да ме предпази от грозното прозвище „страхливец“. Забелязал съм многократно, че вестниците, които най-шумно се обявяват против дуелите, са първите, които лепват името „страхливец“ на всеки, който откаже да се бие.
Такава е истината. Моралната смелост, която на думи много хвалят в Америка всъщност не е на почит. Никой няма да обясни с морални принципи отказа ти да премериш силите си с човека, който те е предизвикал. Биха нарекли твоите съображения „измъкване“, „страх“ и всеки, който откаже да се бие, рискува да загуби любимата си. Самата тя сигурно ще му обърне гръб.
Неведнъж съм бил свидетел на заплахи в този смисъл, произнасяни от хубави устица сред отбрано общество. Голяма трябва да бъде моралната сила на човека, който е готов да си навлече такова наказание.
Бях сигурен, че Аренс Рингоулд ще приеме предизвикателството ми именно защото в страната бе разпространен този възглед за дуелите. Със задоволство си помислих, че бях успял да го предизвикам, без да открия тайната си.
Но, уви! Той ми бе причинил такава болка, че дори на мое място да бе най-големият страхливец на света, едва ли би се чувствувал по-нещастен от мене.
Веселият ми другар вече не можеше да ме разведри. Но не страх от предстоящата среща помрачаваше духа ми. Не, нещо съвсем друго! За дуела изобщо не мислех. Мислех за Маюми. За това, което току-що бях чул. Тя беше невярна, невярна! Беше ми изневерила — бяха се подиграли с нея. Всичко е свършено… загубено завинаги!
Наистина се чувствувах нещастен. Само едно нещо можеше да ме направи още по-нещастен — някоя пречка, която би могла да осуети отмъщението ми. Сега разчитах само на дуела. Само така можех да облекча страданията на сърцето си и да успокоя кипящата си кръв. Но аз трябваше да отмъстя не само на Аренс Рингоулд. Нямаше да се успокоя, преди да се изправя с оръжие в ръка и пред него — пред съблазнителя на Маюми, който бе причината за моето нещастие. Да можех да намеря предлог да го предизвикам и него на дуел! Трябва да направя това. Защо не го направих? Защо не му ударих плесница заради глупавата му усмивка? Можех да се бия и с двамата — един след друг.
Беснеех. Галахър седеше до мене. Приятелят ми не бе посветен във всичките ми тайни. Питаше ме какво имам против адютанта.
— Кажи само една дума, Джордж, момчето ми, и ще се състоят два дуела. Кълна се в свети Патрик, ще ми се да пооскубя перата на този надут паун.
— Не, Галахър, не! Това не е твоя работа. Ти не можеш да ми помогнеш. Почакай да науча нещо повече. Не мога да го повярвам, не мога!
— Какво да повярваш?
— Сега не мога да ти кажа, приятелю. Ще ти обясня, когато му дойде времето.
— Добре, моето момче! Чарли Галахър не е човекът, който може да се бърка в тайните ти. Сега да прегледаме нашите „булдозк“ и да видим дали могат да лаят. Надявам се, че тези нехранимайковци не са издрънкали всичко в щаба и не са развалили работата.