— Но аз не съм и няма да бъда удовлетворен, докато не коленичите върху камъните и не поискате извинение от девойката, която грубо оскърбихте.
— Никога — извика той, — никога! — като изрече тези думи, с които, предполагам, искаше да докаже колко е решителен и смел, адютантът се обърна внезапно и за моя най-голяма изненада избяга от полесражението.
Втурнах се след него и скоро го настигнах. Можех да го пробода в гърба, ако бях кръвожаден, но вместо това се задоволих да го ритна с крак по мястото, което Галахър би нарекъл „задните части“, и след този прощален поздрав го оставих да продължи своето срамно бягство.
ГЛАВА XLVI
МЪЛЧАЛИВО ПРИЗНАНИЕ
За любовта, за сладката младенческа любов под дървото тала…
Това бе гласът на Хай-Юа, която пееше една от любимите си мелодии. После чух друг, по-нежен глас, който произнесе името ми:
— Джордж Рандолф!
— Маюми!
— Хо, хо! Спомняте си един за друг… Още помните… Хинклас. Островът — прекрасният остров, прекрасен за вас, но ужасен в спомените на Хай-Юа. Халуук! Не искам да си спомням — не, не…
За любовта, за сладката младенческа любов под…
Мой беше островът някога. Сега е твой, мико! И твой. Хайнклиц! Мили създания! Останете сами да му се радвате. Нямате нужда от безумната кралица. Ха, ха, кори, кори! Отивам си. Не се страхувайте от шумоленето на вятъра. Не се страхувайте от шепота на листата. Никой не ще се приближи, докато Хай-Юа наблюдава. Тя ще ви пази. Също и Чита мико. Хо, Чита мико!
За любовта, за сладката младенческа любов…
Като запя отново своята песен, безумната изчезна между дърветата и ни остави сами.
Изпитвах някакво смущение, а може би и тя също. Ние никога не бяхме си разменяли любовни думи и признания. Макар и да обичах Маюми с цялото си сърце, макар и да бях сигурен сега, че и тя ме обича, ние не бяхме откривали чувствата си, стеснявахме се и не можехме да кажем ни дума.
Но в този час думите бяха излишни. Помежду ни като че ли течеше електрически ток, душите ни се бяха слели. Сърцата ни щастливо разговаряха — всеки разбираше мислите на другия. Нямаше думи на света, които биха могли по-красноречиво да ми кажат, че сърцето на Маюми ми принадлежи. Бях уверен, че и тя изпитва същите чувства и че същите мисли я вълнуват. По всяка вероятност Хай-Юа й бе предала моите пламенни слова. Тя изглеждаше радостна и уверена — ясно бе, че не се съмняваше в чувствата ми.
Разтворих широко обятията си. Безмълвният ми знак бе веднага разбран и в следващия миг главата на моята любима се сгуши на гърдите ми.
Мълчахме. Само тих радостен вик се изтръгна от устните й, когато тя се докосна до гърдите ми — после ме прегърна и нежно ме притисна.
Няколко минути не си казахме нито дума. Само сърцата ни разговаряха.
Скоро смущението изчезна като лек облак, подгонен от лятното слънце. Ние признахме взаимната си любов.
Няма да повтарям нашите любовни думи. Вие сами сте ги чували или сте ги казвали. Това са свети думи и е съвсем недостойно да се повтарят. Затова ще се въздържа от подробностите.
Ние бяхме упоени от щастие. След малко се опомнихме от сладостната омая и заговорихме за миналото и за бъдещето.
Зададох на Маюми много въпроси. Тя непресторено ми разказа какво е преживяла през дългия период на моето отсъствие. Заяви ми или по-скоро доверчиво ми призна без всякакво кокетство, че ме обичала от самото начало на нашето познанство, дори още от часа, когато я видях за първи път, когато и аз се влюбих в нея. През дългите години на нашата раздяла ден и нощ само мисълта за мене вълнувала гърдите й. Тя искрено се учудваше, че аз не съм знаел.
Припомних й, че тя никога не бе ми говорила за своята любов. Маюми се съгласи, но каза също, че никога не е мислела да я скрива. Смятала, че сам ще я почувствувам. Нейният усет бил по-верен — тя чувствувала, че аз я обичам.
Откровеността, с която тя ми призна всичко, изпъди всичките ми опасения.
Ако не по-силни, нейните чувства бяха по-благородни от моите.
Тя никога не бе се съмнявала в мене през тези дълги години на раздялата. Едва в последно време известни съмнения се породили у нея. Тя ми обясни причината. Злополучният обожател вливал отровни клеветнически думи в ушите й — затова Хай-Юа ме бе потърсила.
Уви! Моят разказ не бе така искрен. Можех да й разкрия само част от истината. Съвестта ме измъчваше, когато скривах случки, които биха й причинили болка.
Но миналото е минало и не може да се поправи. Пред мене сега се откриваше по-добродетелно бъдеще. Дадох безмълвна клетва да изкупя вината си. Заклех се никога вече да не върша неща, за които бих могъл да се упреквам, и отсега нататък скъпо да пазя моята любов към прекрасното същество, което държах в прегръдките си.