Не отговорих, а мълчаливо дочаках края на гневния пристъп. След няколко минути младият вожд се успокои и отново се обърна към мене с приятелски думи.
— Само една дума, преди да се разделим — каза той. — Може би обстоятелствата ще ни попречат и ще мине дълго време, преди да се видим отново. Уви, може би следващия път ще се срещнем като врагове на бойното поле. Няма да скрия, че не ще се съглася на мир. Не, никога! Искам да ви помоля нещо. Зная, Рандолф, че ще се съгласите, без да настоявате да ви дам обяснения. Приемете този спомен и ако цените дружбата на човека, който ви го дава и който желае да му окажете тази чест, носете го на видно място на гърдите си. Това е всичко.
Докато говореше, Оцеола свали от шията си верижката, на която бе закачено изображението на изгряващото слънце. Той я окачи на врата ми и блестящият знак увисна на гърдите ми.
Приех без възражения този символ на приятелство и обещах да изпълня желанието му. В замяна му подарих часовника си, стиснахме си още веднъж сърдечно ръцете и се разделихме.
Както предполагах, не бе мъчно да се освободи вождът на семинолите. Въпреки омразата си към Оцеола по неизвестни на мене причини пълномощникът не се осмеляваше да постави личните си настроения над своите служебни задължения. Постъпката му го бе поставила в неудобно положение. Когато му съобщих за намерението на пленника да се подчини, видях, че Томпсън с готовност прие това неочаквано и лесно разрешение на трудното положение, в което бе изпаднал. Без да губи време, той се срещна с пленения вожд.
Оцеола изигра чудесно ролята си. Свирепият гняв от предишния ден бе заменен от безропотна примиреност. Сякаш една нощ, прекарана в караулното помещение, гладът и оковите бяха укротили гордия дух и сега той бе готов да приеме условията, които щяха да възстановят свободата му. Поне пълномощникът повярва в това.
Донесоха договора. Оцеола го подписа, без да каже ни дума. Свалиха веригите, отвориха широко вратата на затвора му и позволиха да си отиде. Томпсън бе победил или поне така си мислеше.
Това наистина бе само заблуда. Той не забеляза тънката подигравателна усмивка, която играеше по устните на Оцеола, когато вождът излезе навън. Иначе едва ли щеше да бъде толкова сигурен, че е победил.
Пълномощникът обаче нямаше възможност да се наслаждава дълго на приятното си заблуждение.
С горди крачки младият вожд се отправи към гората, следван от погледите на всички. Когато стигна до дърветата, той се обърна с лице към форта, откачи от колана лъскавия си нож, размаха го над главата си и предизвикателно извика бойния зов:
— Йо-хо-ехи!
Дивият вик достигна до ушите ни. След като извика три пъти, Оцеола се обърна, скочи между дърветата и изчезна от нашите погледи.
Кой можеше да се съмнява в смисъла на тези викове? Даже самомнителният пълномощник разбра тяхното значение: „Война до последна капка кръв“. Той бързо заповяда да се изпратят преследвачи.
Група въоръжени войници се втурваха навън. Те се впуснаха по пътеката, по която бе поел току-що освободеният пленник.
Преследването се оказа безплодно. След повече от час напразно търсене войниците се върнаха във форта в пълен безпорядък.
Ние с Галахър останахме цяла сутрин в квартирата ми, очаквайки заповед за арестуване. За наше най-голямо учудване тя не дойде. След известно време научихме защо. Първият ми противник не се върнал във форта след поражението. Занесли го в къщата на един негов приятел на няколко мили оттук. Това отчасти потули скандала. Другият се появил с превързана ръка, но хората останали с впечатление, както Галахър научи, че конят му се блъснал в едно дърво. Явно бе защо словоохотливият инвалид не откри истинската причина за „случайното си нараняване“. Аз мълчаливо одобрих решението му. Не открих никому освен на приятеля си какво се бе случило и мина дълго време, преди хората да научат за втория дуел.
Често се срещах с адютанта по служба и трябваше да говорим, но разговорите ни винаги имаха официален характер. Не е необходимо да добавям, че и двамата се държахме рязко и сдържано един към друг.
Скоро обстоятелствата ни разделиха. Доволен бях, че повече нямаше да срещам човека, към когото изпитвах дълбоко презрение.
ГЛАВА XLIX
ВОЙНА ДО ПОСЛЕДНА КАПКА КРЪВ
В продължение на няколко седмици след съвета във форт Кинг в страната като че ли цареше спокойствие. Бе минал часът на преговорите. Наближаваше часът на действията. Главната тема на разговор сред белите бе как ще действат индианците. Дали ще се бият, или ще отстъпят? Мнозинството смятаха, че ще се подчинят.