Дай Боже това да е обяснението!
Имаше и друго предположение, което също пораждаше надежди. Ако то се окажеше вярно, щях да бъда още по-доволен, тъй като изпитвах силни приятелски чувства към Черния Джейк.
Второто предположение бе просто това, което Галахър подметна. Някой от негрите може да е „откраднал“ Бялата лисица, макар че им бе забранено да я яздят. Това бе и възможно, и вероятно. Може би сред негрите в плантацията ни има недоволни, които са във връзка с враждебно настроените индианци. Недоволници се срещат във всяка плантация. Мястото на срещата се намираше на около една миля от къщата. Естествено, по-приятно е човек да премине разстоянието на кон, отколкото пеш. Пък и не е трудно крадецът да задигне понито от пасището без страх, че ще го забележат. В края на краищата ездачът може да е бил някой едър и черен негър. Дай Боже това да е истинското обяснение! Едва си помислих това, когато очите ми случайно се спряха на един предмет, който разби на пух и прах всички мои теории и отново накара сърцето ми да се свие от болка.
Край пътеката растеше рошково дърво. Клоните му се простираха над нея. На един от шиповете, подухвана от ветреца, се полюшкваше панделка, тънка копринена панделка — едно от необходимите украшения в тоалета на дама.
За мене панделката бе тъжна гледка. Всичките ми надежди рухнаха, като я видях. Никой негър, нито даже Вайола не можеше да остави такава следа. Потръпнах, когато преминах край развяващото се парче коприна. Надявах се, че приятелят ми няма да я забележи, но той я видя. Тя бе на толкова явно място, че човек не можеше да я отмине. Бях извърнал очи назад. Видях, че Галахър се протегна, взе парчето плат от клона и го погледна изпитателно и озадачено.
Страхувайки се, че може да ме догони и да започне да ме разпитва, аз пришпорих коня си в галоп, като едновременно му извиках да ме следва.
След десет минути достигнахме поляната и спряхме пред къщи. Майка ми и сестра ми бяха излезли на верандата да ни посрещнат. Поздравиха ни с добре дошли.
Но аз не чух техните думи и не им обърнах внимание. Очите ми бяха заковани във Вирджиния — върху дрехите й. Тя бе облечена в костюм за езда. Шапката с пера все още стоеше на главата й.
Моята красива сестра! Тя никога не бе изглеждала по-красива от сега. Бузите й бяха зачервени от вятъра, златните й плитки падаха край тях. Но нейната красота не ме радваше. В очите ми тя бе прегрешил ангел.
Погледнах към Галахър, когато се смъкнах от седлото си. Разбрах, че е отгатнал всичко. Нещо повече, изразът на лицето му показваше, че страда толкова, колкото страдах и аз. Верният и изпитан приятел бе разбрал мъката ми. Сега той знаеше причината. Лицето му изразяваше дълбоко състрадание към моето нещастие.
ГЛАВА LII
СТУДЕНА УЧТИВОСТ
Прегръдката на майка си приех със синовна топлота, а на сестра си мълчаливо, почти студено. Майка ми забеляза това и се учуди. Галахър също поздрави Вирджиния сдържано. Това не мина незабелязано и за двете.
От четиримата ни сестра ми се чувстваше най-малко неловко. Всъщност тя изобщо не се чувстваше неловко. Напротив, говореше свободно, очите й радостно блестяха, сякаш наистина бе доволна, че сме пристигнали.
— Разхождала си се на кон? — попитах аз спокойно, като че ли отговорът й ми бе безразличен.
— По-скоро кажи на пони. Малката Лисичка едва ли заслужава такова гордо название. Излязох малко на въздух.
— Сама?
— Съвсем сама. Сам-самичка, както казват негрите.
— Не е ли опасно?
— Защо? Аз често излизам сама. От какво да се страхувам? Ловците са прогонили надалеч вълците и пантерите, а Бялата лисица лесно може да избяга от мечка или алигатор.
— В горите се срещат същества, по-опасни от дивите зверове.
Наблюдавах старателно израза на лицето й, когато казах тези думи, но то не се промени ни най-малко.
— Какви същества, Джордж — попита тя проточено, наподобявайки начина, по който аз изрекох последните думи.
— Червенокожи, индианци — отговорих рязко.
— Глупости, братко. Няма индианци по тези места. Поне — добави тя с явно колебание — няма индианци, от които да се страхуваме. Нали ти писах. Ти току-що пристигаш от места, където те са враждебно настроени и където, предполагам, зад всеки храст се крие индианец. Недей забравя, Джорджи, че си пътувал дълго и че ако не си довел диваците със себе си, тук няма да ги намериш. И така, джентълмени, довечера можете да спите, без да се страхувате, че може да ви събуди бойният индиански вик: „Йо-хо-ехи“!
— Уверена ли сте, мис Рандолф? — запита Галахър, който се присъедини към разговора, изоставяйки ирландското си произношение. — Брат ви и аз имаме основания да смятаме, че някои от индианците, които надават бойния вик, не се намират много далеч от поселището на Суони.