Ясно бе, че са осведомили майка ми най-подробно за случката. Но една подробност тя не знаеше — не знаеше коя е „разпуснатата индианска красавица“. Не бяха й казали името на Маюми. Знаейки това, аз спокойно слушах нейните строги забележки.
Все пак чувствах се засегнат от нейните упреци и няколко пъти за малко щях да й разкажа истинските причини, които ме бяха накарали да поискам удовлетворение от Рингоулд. Но се въздържах, защото майка ми нямаше да ми повярва. А що се отнася до Рингоулд, в живота му напоследък бяха станали големи промени. Баща му бе умрял внезапно в пристъп на гняв, когато биел един от робите си. Спукал се някакъв кръвоносен съд и той се сгромолясал, сякаш поразен.
Аренс, единственият му син, сега бе господар на огромното, придобито по нечестни пътища богатство — плантация с около триста роби. Разправяха, че бил станал още по-алчен. Също като баща си и той си бе поставил за цел да притежава власт над всекиго и всичко наоколо — да стане голям финансов деспот. Синът бе достоен наследник на бащата.
Известно време носел ръката си превързана и както разправяли хората, бил доста горд, че участвал в дуел. Онези, които знаеха как е свършил дуелът, смятаха, че няма много основание да се гордее.
Враждата ни не бе изменила отношенията между двете семейства. Научих, че идвал у дома постоянно; всички все още вярвали, че от обожателите на Вирджиния на него гледали най-благосклонно. А след като се сдобил с богатство и власт, моята честолюбива майка започнала да го гледа още по-благосклонно. Научих това с голямо съжаление.
Старият дом изглежда се бе променил. Липсваха предишните топли чувства. Липсваше ми моят благ благороден баща. Майка ми понякога ми изгледаше студена и далечна — сякаш смяташе, че не съм послушен син. Чичо ми, като неин брат, й приличаше във всяко отношение. Даже любимата ми сестра изглежда се бе отчуждила от мене.
Започнах да се чувствам чужденец в собствената си къща и затова малко седях у дома. По-голямата част от деня прекарвах навън с Галахър. Разбира се, моят приятел ми гостува през цялото време, докато бяхме в Суони. Времето ни отиваше отчасти в изпълнение на нашия служебен дълг, отчасти в ходене на лов. А елените и лисиците изобилстваха. Но сега ловът не ме радваше както преди, а и другарят ми, който бе запален ловджия, изглежда не изпитваше удоволствието, което бе очаквал.
Военните ни задължения не ни отнемаха много време и ние обикновено свършвахме работата си преди обяд. Задачата ни не бе да съберем нови доброволци, а да надзираваме събраните вече доброволци и да ги обучим. Те бяха сформирали един отряд, бяха избрали офицерите си и се занимаваха със събирането на нови доброволци. Ние трябваше само да ги инспектираме, обучаваме и ръководим.
Малката черква в центъра на поселището бе превърната в главна квартира на отряда. Там ежегодно водехме обучение.
Повечето от доброволците бяха бедни бели поселници — дребни плантатори, които работят наета земя, и заселници, които живеят край блатата и които успяват да си изкарат прехраната с помощта на секирата, а понякога с помощта на пушката. Между тях се намираше и старият ловец Хикмън. Но това, което ме изненада най-много, бе, че „господата“ Спенс и Уилямс също се бяха записали в доброволческия отряд. Реших да не изпускам из очи тези негодници и да се пазя от тях.
Мнозина от войниците идваха и от по-висшите среди. Общата опасност беше привлякла хора от различни класи.
Офицерите обикновено бяха богати и влиятелни плантатори. Мнозина от тях не заслужаваха да носят еполети. Затова беше виновна системата, при която са били избрани.
Мнозина от тези джентълмени имаха по-високи чинове от Галахър и мене. Полковниците и майорите като че ли не бяха по-малко от простите войници. Въпреки това те изпълняваха нарежданията ни. Няма нищо чудно един лейтенант от бойните редици или други по-младши офицери от редовната армия да командват по време на война някой полковник от народното опълчение или доброволческата армия.
Тук-таме се срещаха чудаци, които може би по-рано са учили в Уест Пойнт, но са пропаднали или пък са участвали някой и друг месец в походите на „стария Хикъри“. Те се смятаха за специалисти във военното изкуство и не бе много приятно човек да работи с тях. Понякога цялата непоколебима твърдост на Галахър бе необходима, за да ги убедим, че той е главнокомандващият в Суони.
Славата на моя приятел като решителен човек и майстор на дуелите, пристигнала преди него, спомогна за изграждането на авторитета му не по-малко от заповедта, която той донесе от главната квартира.