Джон Кипакс
Очакванията на Нелсън
— Внимавай, Едуин! — възкликна мистър Джеймс.
Той се намираше до стеблото на огромно дърво, което напомняше силно и същевременно напълно се различаваше от палма, и наблюдаваше, как момчето бързо се изкачи на върха и започна ловко да сече дръжките на грамадните жълто-зелени гроздове, които се криеха сред гъстия листак.
Встрани от него, на двадесетина ярда, започваше пясъчен склон, обрасъл с люляци, който се превръщаше долу в бряг на обширна лагуна. Зеленикавите вълни плискаха на сушата милиони искрящи дребнички капки. На повърхността на океана игриво се гонеха, подскачаха и се гмуркаха белите гребени и с достигащото до човека еховито боботене разказваха за постигнатото удоволствие. Какви бяха размерите на океана, не знаеше. Известно му бе само името на планетата…
Мистър Джеймс се дразнеше, че момчето изглежда така щастливо и с нищо не показва съчувствие към положението, в което се бяха оказали.
Бух! Още два грозда плодове тупнаха пред краката на Нелсън Джеймс. Той постави ръка над очите си и за кой ли път се взря в далечната синева на небето. Бялото светило обливаше повърхнината на планетата с ярки и силни лъчи, къде по-изгарящи и силни от слънчевите.
„Нима повече няма да видим родното Слънце?“ — помисли си мистър Джеймс.
— Хей, внимавай! — завика отново, като видя, че момчето започна да слиза.
— Нима това е височина! — усмихна се снизходително Едуин. — Харесват ли ви манголините? А тези, в подножието на хълма?
Мистър Джеймс предпазливо се усмихна. Едуин измисляше имена на всичко, което виждаше. Не винаги бяха подходящи, но „манголини“ звучи добре, както и „тези в подножието на хълма“. За момчето, където и да се намираха, четирите жени винаги си оставаха „тези, в подножието на хълма“.
— Прав си, на всички ни харесват манголините — отвърна Нелсън Джеймс и поправи очилата си с дебели стъкла, които по едното чудо не се разбиха при това ужасно кацане. — Но не забравяй, Едуин, че ние на практика нямаме никакви медикаменти.
Характерът на мистър Джеймс бе достатъчно сдържан, но той с възторг наблюдаваше плавните и внимателни движения на момчето. На тази планета силата на тежестта надвишаваше значително земната. Когато Едуин бе близо до земята, Нелсън Джеймс се наведе и събра падналите плодове на купчинка. След минутка те се настаниха под сянката на дървото и се заеха да свалят кората на манголините.
— Едуин, на колко си години?
— Четиринадесет и половина — отвърна момчето и замря изведнъж, като стана напълно сериозен. — Интересно, на колко ли ще бъда, когато ни намерят?
— Не знам — отвърна по-възрастният и въздъхна тежко. — Първо, катастрофата стана по време на хиперпространствения скок и второ, подобни планети са множество: красиви места, но безполезни за земната цивилизация.
— Да, така е и все пак провървя ни…
— И още как! Бихме могли да се окажем на планета, скована в лед. Колкото до спасението ни… — той се замисли. — Изчезването на „Адаира“ ще се потвърди след месец, още три ще изминат за информиране на всички населени планети и едва после е възможно да започнат издирванията…
— Аз бих искал да кажа, че само благодарение на вас имаме някакъв шанс — Едуин кимна към очертанията на примитивния маяк, направен с подръчни средства, на края на склона. — Аз съм изучавал електротехника само четири семестъра, а тези, в подножието на хълма, са просто едни стюардеси…
— Ще направя каквото мога, Едуин — кимна мистър Джеймс и мислено си представи жените, но веднага прогони натрапчивите образи; ако Ванеса бе тук до него, не би одобрила подобно нещо. — Не забравяй, че възможностите на радиомаяка са ограничени. С тези слънчеви батерии може да изпрати сигнал само на десетина светлинни години. И за разлика от антените, които непрекъснато опипват космическото пространство, маякът не работи продължително, а само при откриване на корабна антена. В това се крие основната трудност. Моите знания по електротехника също не са блестящи.
— На мен ми се струва, че заслужавате най-големи похвали!
— Благодаря — отвърна Нелсън Джеймс и си спомни, че бе планирал да проведе с момчето беседа на доста необикновена тема — взаимоотношенията между дами и господа. Но откъде да започне? Колко неловко ще се получи, ако я подхване сега. Той въздъхна и реши да отложи разговора, после се обърна към маяка. — Кой е дежурен?
— Там сега е Илена — отвърна момчето.
— Ти ги назоваваш по име? — удиви се мистър Джеймс, а Едуин му отговори кимайки. — Аз пък й казвам мис Лундквист.
— Тя е много красива жена…
Мистър Джеймс мислеше същото, но не потвърди гласно съгласието си.