Едуин недоволно сви рамене и влезе вътре в пещерата, а солидният джентълмен отново извади снимката на Ванеса. Тя винаги се държеше достойно и добре се отнасяше към него. И той, в пълно съответствие с добрия тон, бе постъпвал честно…
„…Нелсън, студено ми е…“ — Ванеса трепереше и това бе направо необяснимо. Климатичната инсталация на „Адаир“ прекрасно се справяше със задачата си. Той погледна жена си през очилата и като отбеляза с парче хартия мястото, до което бе стигнал, затвори книгата „Древните цивилизации на Марс“ и се изправи: „Да те завия ли с нещо, мила?“ Тя кимна и той мълчаливо се запровира през пътниците и като се наслаждаваше на изумителните аромати на „Зелените градини“, се добра до каютата й. Ванеса бе седем години по-възрастна от мъжа си, но това никак не я безпокоеше, както и дали си подхождат като съпрузи. Тя се наслаждаваше на комфорта и властта над хората, които й даваха нейните пари. Именно на парите й трябваше да се благодари Нелсън Джеймс за възможността да продължи своите изследвания и изучаването на другите цивилизации… Той донесе плетения шал и грижовно го метна на закръглените й рамене: „Надявам се, скъпа, че така ще ти бъде по-добре.“ Тя дори не му отвърна и той продължи да чете. Той й беше нужен! Нужен! Макар и целият екипаж да ходи пред Ванеса на ръце… Е, почти целият — Илза Расмунсен, старшата стюардеса, не даде възможност да бъде оседлана и затова предизвикваше чувство на ненавист в дребното мозъче на Ванеса.
Подобен начин на живот тласка някои към престъпление, но Нелсън още от ученическия чин се бе калил в борбата и бе си създал собствен кодекс на честта. Той се бе научил да изпълнява безпрекословно възложените му задължения — прекалено многочислени и някои доста неприятни. Заедно със съпругата си пътуваха, а той се занимаваше с изследователската си работа, със спорт и…
„Отвратително!“ — бе любимата й дума. Веднъж тя бе разглеждала загорялото тяло на девойката, което се прикриваше само от три дребни триъгълни парченца оранжева материя. Илза мина край тях, като поклащаше предизвикателно бедра… „Отвратително!“ — бе повторила Ванеса и бе запратила в устата си поредното бонбонче. „Нелсън, — каза тя, — наблюдавах те и видях, че ти я гледаше, когато й поисках сметка за лошото почистване на каютата.“ „Скъпа, — тихо бе отвърнал той, — ти напразно се разстройваш…“.
Мистър Джеймс се събуди на твърдото си легло в мрачната пещера от нечие погалване… Той рязко се сепна, веднага седна и видя, че Илза Расмунсен му е донесла обяд.
— Добър ден, мис Расмунсен. А къде е Едуин?
— Удоволствие бе за мен да го донеса сама — каза тя и се усмихна, като показа два реда бели и здрави зъби…
Ех, как подхожда на лицето й този тъмен тен, помисли си Нелсън Джеймс, какви красиви ръце и как плавно са закръглени бедрата… но бива ли така свободно да си разтваря ризата? Ванеса би казала…
Всяка от четирите жени бе млада и хубава, но Илза бе направо изключителна. Ако той бе Върховният мъж на планетата, тя би станала Върховната жена! Какво великолепно създание на природата и цивилизацията! Никой не оспорваше мястото й в челото. Тя бе силна и никога не се отказваше от тежка работа. Тя бе приветлива, весела и просто забележителна. Той си спомни ярката, но станала светкавично сцена в морето, където Илза изигра главната роля… Той никога не би повярвал, че тя и капитанът… Виж, по отношение на помощника й той се съмняваше. Е, и да е било, пречка ли е? Още повече в сегашното положение. Като изключение Ванеса не би одобрила Илза, но… Впрочем как го бе нарекла, когато го събуди?
— Момчето помага на Илена — обясни Илза и се отпусна на пода, където се настани удобно, и хвана коленете си с ръце. — Едуин бързо израства и скоро ще стане истински мъж.
Нелсън Джеймс с наслада отхапа от нежното бяло месо.
— Ее… трябва да ви кажа, че сутринта ви наблюдаваше как се къпете… и му казах да влезе вътре в пещерата.
— Оо, нима! — как възхитително се повдигнаха ъгълчетата на устните й!
— Както виждате… възникват някои непредвидени трудности… и няма лесно да запазим уединението ви, мис Расмунсен…
— Гледай ти? Надявам се, че не сме изглеждали отвратително?
— О, не, не! — стана внимателен мистър Джеймс, когато тя произнесе същата тази дума. Нима му се надсмиваше?
— Мистър Джеймс, Нелсън… ти знаеш колко време сме заедно тук, нали?
— Цели четири земни месеца, мис Расмунсен.
— И досега ти си все така официален?
Да, помисли си той, ние сме все още пътник и стюардеса.