— Аз се казвам Илза — тя отметна назад глава и искрици пробягаха по разпиляното злато на косите й.
— О, да, знам.
— В такъв случай, Нелсън, наричайте ме така.
Той няколко пъти повтори наум името, преди да го произнесе на глас:
— Илза…
Вместо отговор тя се усмихна и внимателно докосна пръстите на ръцете му.
— Довечера ще дойдеш ли на гости?
— Да поиграем на карти ли? Непременно!
— И да, и не! Разбира се, след вечерята може и да поиграем на карти, но ние бихме искали да си поприказваме… и нещо да ти покажем…
— На мен ли? — Нелсън усети как тя задиша учестено…
— Да, това е много важно. Ние ще те чакаме преди залез слънце.
— Добре, мис… добре, Илза.
— Тогава довиждане — лека мургавина се появи на страните й, тя се изправи и бавно се насочи към изхода.
Заприлича му на Пентесилия, предводителката на амазонките. Като оживяла богиня, тя пристъпваше по голата земя…
— Благодаря, че донесе обяда — каза той.
— О, това е най-незначителното — обърна се тя усмихнато, — което сме готови да сторим за тебе.
Вечерята бе великолепна. Нелсън Джеймс се разсипа от благодарности. Парчето бял плат, постлано на издатината на една скала, изглеждаше не по-лошо от истинска разкошна покривка. Той седеше на импровизираната маса, опитваше се да се държи колкото се може по-просто и се обръщаше към дамите по име.
Огънят хвърляше червените си отблясъци и от тях жените изглеждаха още по-красиви и привлекателни, отколкото сутринта във водата. Илена бе вплела в косата си жълт цвят, който подчертаваше стройното й тяло. Чернокосата Мария се бе накичила с червен. Таня я нямаше, тя дежуреше на маяка. А Илза с бялото си цвете изглеждаше загадъчно, като бронзова статуя, но въпреки това бе очарователна. Не бе учудващо, че Ванеса… Нелсън Джеймс си погледна часовника:
— Не смея да ви безпокоя повече. Освен това Едуин…
— Той е разумно момче — каза Илена — и вече е достатъчно голям.
— Нищо лошо няма да му се случи — измърка Мария.
— Да — съгласи се Нелсън Джеймс. — Най голямото млекопитаещо на острова е колкото заек… — думите му се оказаха ненужни и увиснаха във въздуха, без да разредят напрегнатата атмосфера: през цялата вечер дамите се споглеждаха помежду си, но той трябваше да си остане джентълмен.
— Нелсън — тихо произнесе Илза, — ние вече четири месеца сме на острова…
— И никакъв намек за спасение — подхвърли Мария.
— Положението може да се промени внезапно — побърза да уточни Нелсън Джеймс, — аз направих всичко възможно, но като се отчита нашето положение…
— Като отчитаме, че то може да не се промени — вмъкна се в пренията Мария.
— Корабите, които ще ни търсят…
— Въпреки това — Мария не му даде да довърши — ние сме щастливи.
— Но времето тече така бавно — пропя Мария тихо.
— Ние можем да вършим цялата тежка работа — предложи Илза.
— Дори да ловим костенурките — добави Илена.
Но защо го гледат така внимателно и напрегнато? За разговор го поканиха, а приказват така загадъчно.
— Сам човек не може да се справи с толкова много задължения — постара се да уточни Мария.
— Разбира се, като отчитаме изискванията на всеки и собствените възможности — поясни Илена.
Въображението му ли се разигра, или наистина очите на жените заблестяха по-силно, отколкото пламъците на огъня? Нелсън Джеймс, който бе дълги години изолиран от живота под закрилата на Ванеса, направо се обърка.
— И… това ли е всичко?
— Не — решително произнесе Илза. — Какво ще кажете, да му покажем.
Той внимателно гледаше как се надигат една след друга и го чакат.
— Ела, Нелсън — повика го Илза.
Той се изправи. Нощта бе топла и красива. Яркият и светъл диск на луната се оглеждаше в морето. До ушите им достигаше тихият плисък на вълните, а тъмновиолетовите силуети на дърветата мълчаливо наблюдаваха ставащите събития.
— Да вървим — тихо каза Илза и той тръгна след нея към пещерата.
Земята пред входа бе добре трамбована, а заобленият вход бе украсен с екзотичните цветя на острова. Нещо се сви в гърдите на Нелсън Джеймс и сърцето му заби силно и бързо.
Те го пуснаха напред и го последваха вътре. Той се спря изумен, като отвори широко уста и спря да диша… Пещерата бе грижливо украсена с цветя: и стените, и таванът, и част от пода направо бяха осеяни с тях. Нежната светлина на лампата си играеше със светлосенките на останалата непокрита част на пясъчния под. А в центъра на пещерата се извисяваше квадратно ложе, постлано с чиста завивка.
Той погледна момичетата. Под ниските сводове на пещерата, цялата украсена с разноцветни гирлянди, той отчетливо долови учестеното им дишане. Като по неизречена заповед те пристъпиха към него и той усети аромата на чистите им, галени от лъчите на силното слънце тела.