— Разбра ли? — измърка Илена.
— Изглежда така прекрасно и привлекателно — и сам се ужаси, като гледаше трите прекрасни девойки. Започна да трепери като обхванат от треска.
— Ние не искаме да живееш повече горе!
— Велики Боже! — изхриптя Нелсън Джеймс и никак не успя да намери нужните думи. Измина минута, преди да му дойдат в главата. — Та… аз… винаги се държах така, както би трябвало да се държи един истински джентълмен, разбрахте ли ме?
Те се спогледаха и се убедиха, че всичко е разбрал.
— О! — произнесе Илза. — Ти реши да дойдеш долу, нали?
— Естествено! — радостно възкликна Мария. — Той разбра!
— Нее, да, сега… чуйте ме. — Нелсън изведнъж разбра, че са го хванали здраво в капана. Дяволски трудно е да обясниш на жени неизбежната и присъща само нему английска гледна точка. — Когато попаднахме тук, аз поех част от работата и я изпълнявах с нужната сериозност и отговорност. Нали така? Аз имам предвид, че джентълменът трябва да следва определени правила и да си изпълнява задълженията.
— Да, прав сте — побърза да потвърди Илена.
— Това, което досега изпълняваше — твърдо каза Мария, — сега е недостатъчно.
— Задължения — каза Илза, — е старинна английска дума, която включва в себе си и грижи за…
О, Боже! Грижа за три жени, помисли си Нелсън. Не, за четири! Нали Таня е дежурна на маяка…
— Аз се смених с Едуин — каза тя, когато влезе в пещерата.
— Едуин ли? — мистър Джеймс се хвана за името на момчето като за спасителна сламка. — Вие знаете, че той е още…
— А, Едуин отлично ще се справи — увери го Илза.
— И с всички останали — допълни Илена.
— Но ако се договорим — поясни Таня.
И тогава в мозъка му се разнесе вик — крещеше паметта му. „Нелсън!“ Това вече бе Ванеса. „Нелсън! Какво правиш ти?“
— Позволете ми да изляза! — изхриптя той мъчително. — Тук е невъзможно да обмисля вашето предложение.
— Естествено, че можете — съгласи се Илза, — ние само искахме да ви покажем…
— Вие, изглежда, сте взели окончателно решение — запита той, като се оказа на чист въздух, но не избяга от надвисналия дамоклев меч.
— Да! — отвърна му хор.
Последва пауза и лунна светлина, и плисъкът на нежни вълни, и ароматът на телата им.
— Не забравяй, че ние сме дами — прошепна Илза, — и не се каним да те въвличаме в неща, с които ти, като истински джентълмен, няма да се съгласиш.
— Благодаря — отвърна той кисело, опита се да прецени думите, но не успя по някакви причини.
— От своя страна — допълни Мария, — ние също не желаем да ни въвличаш в действия, които са недостойни за дами.
Колко му бе лесно под крилото на Ванеса! И като гледаше сутринта Илза да влиза леко и грациозно във водата…
— Трябва ми време! — извика Нелсън Джеймс и дъхът му почти напълно се изчерпа. — Трябва да обмисля всичко, както трябва.
— Той ни смята за уродливи нещастници! — разпалено извика Мария.
— О, не! Съвсем не! Но… — мистър Джеймс се сви като Лаокоон пред чудовищните змии. — Има възгледи за взаимоотношенията, които трудно могат да се преразгледат, без да се премислят. Моля ви, мили дами, разрешете ми да се оттегля.
— Да му дадем ли час за размисъл? — предложи Илена.
— Той трябва да вземе правилното решение — добави Таня.
— И той естествено ще го вземе — усмихна се Илза и докосна ръката му с меката си длан.
Нелсън Джеймс се прибра в пещерата си, като дишаше тежко и сърцето му биеше бързо, но това не бе от изкачването — като мъж бе здрав и як. Порази го единодушието им. Изглежда го бяха наблюдавали отдавна и според тях неговата не толкова млада възраст не бе някаква пречка… Той запали светлината и отново се обърна към снимката на Ванеса. Някак си незабелязано образът й се смени с нещо къде по-ярко: Илза влиза в морето… и нейната прелестна фигура. В такт с видението, сякаш бе коментар зад кадъра, долетя познатият глас на майка му от детството:
„Нелсън, не позволявай никога да кажат, че не си на нужната висота…“
Какво пък, той винаги бе изпълнявал съвета на майка си — било в училище, било в университета, било в съвместния живот с Ванеса.
Той се изправи и реши да види какво прави Едуин. Макар… е, няма да обсъждаш проблемите си с дете! Нелсън Джеймс леко се провираше през гъстите храсти. Помагаше му изобилната лунна светлина. Антените се протягаха към небето като ръце, молещи за спасение и надежда. Той влезе в грубата колиба.
— Едуин! — извика той, но отговор не последва. Момчето го нямаше на маяка.