— Нямам багаж.
Отново настъпи неловко мълчание. Самюъл се оглеждаше в табелите, които да ги насочат към многоетажния паркинг.
— Мамо — сестра ми се опита да я заговори още веднъж.
— Не изпълних обещанието си — рече мама, преди Линдзи да продължи.
Очите им се срещнаха и между тях премина огнен лъч и се кълна, че видях тайната за отношенията й с Лен Фенърман като несмлян плъх, издул тялото на змия.
— Ще се върнем горе с ескалатора — каза Самюъл, — после ще стигнем до паркинга през въздушния пасаж.
Самюъл повика Бъкли, който се беше загледал в униформените служители от охраната. Униформите винаги го бяха привличали.
Пътуваха по магистралата, когато Линдзи пак се обади.
— Не разрешават на Бъкли да влезе при татко, защото е още малък.
Мама се обърна назад.
— Ще се опитам да направя нещо — каза тя и се обърна към Бъкли, като за пръв път се опита да се усмихне.
— Майната ти — изрече тихо брат ми, без да вдигне поглед.
Мама замръзна. Колата ускори ход. Изпълнена с омраза и напрежение, подобно на подводно кърваво течение, което им предстоеше да преодолеят.
— Бък — каза мама, спомняйки си навреме по-краткото му име, — няма ли да ме погледнеш?
Той вдигна глава и я прободе с яростен поглед.
Мама се обърна напред. Самюъл, Линдзи и брат ми чуваха риданията й, които напразно се мъчеше да прикрие. Но никакви сълзи не трогнаха Бъкли. Ненавистта се беше трупала в душата му в продължение на дни, седмици и години. И някъде вътре беше четиригодишното момче с оголено сърце. Сърце — камък, сърце — камък.
— На всички ни ще стане по-леко, след като видим мистър Салмън — каза Самюъл и се наведе напред към таблото да включи радиото, защото дори той не можеше да понесе напрежението.
Беше същата болница, в която преди осем години беше дошла посред нощ. На друг етаж, боядисан различно, но нямаше начин да избяга от спомена за това, което беше направила тогава. Притиснатото в нея тяло на Лен, гърбът й, облегнат на гипсовата стена. Всичко в нея искаше да избяга — да отлети обратно в Калифорния, обратно при спокойния си живот сред чужди хора. Да се скрие сред дънерите на дърветата и тропическите цветя, да се спаси сред многобройните непознати растения и тълпи.
Обувките с високи токчета на майка й, които зърна от коридора, я върнаха към действителността. Едно от многото неща, които беше забравила — краката на майка й, сега поотекли, крака на седемдесетгодишна жена, обути в абсурдно неудобни обувки.
Но когато влезе в стаята, всички други — синът й, дъщеря й, майка й — отстъпиха на заден план.
Клепачите на татко тежаха, но той отвори очи, когато тя влезе. Към китката и рамото му бяха прикрепени тръбички и жици. Изглеждаше толкова уязвим, отпуснал немощно глава върху малката квадратна възглавница.
Тя взе ръката му и безмълвно се разплака, без да се опитва да сдържи сълзите си.
— Здравейте, очи океани — каза той.
Тя само кимна с глава. Този съсипан, съкрушен човек — нейният съпруг.
— Момичето ми — каза той, дишайки тежко.
— Джек.
— Виж докъде стигнах, за да те върна у дома.
— Струваше ли си? — попита тя с тъжна усмивка.
— Ще видим — отвърна той.
Да ги видя отново двамата заедно беше крехката ми надежда, за която не смеех да вярвам, че ще се сбъдне.
Татко се вглеждаше в искрящите пъстри петънца в очите на мама и се държеше за тях, за да остане на повърхността. За него те бяха като отломки на кораб, който се е блъснал в огромна подводна скала и е потънал. От огромния съд бяха останали само трески и миражи. Опита се да протегне ръка и да я погали по бузата, но не му стигнаха сили. Тя се наведе и допря буза до дланта му.
Баба умееше да стъпва тихо въпреки токчетата си. Излезе от стаята на пръсти. Продължи към чакалнята с нормалната си походка и по пътя срещна една сестра, която носеше бележка за Джек Салмън, стая 582. Не познаваше човека, който я беше изпратил, но беше чувала името му. „Лен Фенърман ще ви посети скоро. Пожелава ви бързо оздравяване.“ Баба сгъна акуратно бележката. Видя Линдзи и Бъкли, които се бяха присъединили към Самюъл в чакалнята, отвори чантата си и я пъхна между пудриерата и гребена си.
Двайсета глава
Канеше се да завали, когато късно вечерта мистър Харви стигна до покритата с ламарина колиба в Кънетикът. Няколко години преди това в нея беше убил една млада келнерка, а после си беше купил нови панталони с парите от бакшишите, намерени в джоба на престилката и. Мислеше си, че след толкова време гниенето би трябвало да е престанало и наистина, когато се приближи към мястото, не усети никаква неприятна миризма. Но вратата на колибата беше отворена и се виждаше, че вътре някой беше копал. Той пое дъх и предпазливо се приближи.