Заспа до празния гроб.
По някое време, като контрапункт на списъка с мъртъвците, започнах да водя и списък на живите. Забелязах, че Лен Фенърман прави същото. Когато не беше на работа, той си отбелязваше младите момичета и стариците, както и всяка втора жена в спектъра между тези две възрасти, и ги нареждаше сред нещата, които му даваха сили да живее. Например онова момиче в мола с дълги, бели крака и окъсяла рокля, което изглеждаше болезнено беззащитно, трогна душата както на Лен, така и моята. Възрастни жени с треперещи крака и ръце, придвижващи се с проходилки, които упорстваха да боядисват косите си в неестествени нюанси на цветовете, които са използвали в своята младост. Самотни майки на средна възраст, които бързат да напазаруват в магазините за хранителни стоки, а в това време децата им придърпват от рафтовете пакетчета с бонбони. Добавях ги към списъка си. Живи жени, жени, които дишат. Понякога виждах и такива, които някой бе наранил — жени, пребивани от съпрузите си, изнасилени от непознати, момичета, изнасилени от бащите си. Толкова ми се искаше да се намеся и да направя нещо за тях.
Лен се сблъскваше непрестанно с жени, на които беше причинено страдание. Не само в участъка, където такива жени идваха почти всеки ден. Усещаше страданието им отдалеч. Например на онази жена в магазина за рибарски принадлежности, която нямаше синини по лицето, но се свиваше като бито куче и шепнете извинително. Момичето, което виждаше край шосето всеки път, когато пътуваше към северната част на щата, за да гостува на сестра си. Година след година тялото и измършавяваше все повече, бузите й хлътваха все по-дълбоко и на бледото й лице изпъкваха само препълнените й с мъка безнадеждни очи. Безпокоеше се, когато я нямаше там. Щом я видеше, той се чувстваше угнетен, но едновременно с това чувстваше прилив на сила.
От доста време нямаше почти никакво ново развитие по моя случай, но през последните месеци към досието ми бяха прибавени някои нови факти: името на друга възможна жертва, Софи Чикети, името на сина й, и едно фалшиво име, което Джордж Харни беше използвал. Появи се и нещо, което беше задържал — висулката с емблемата на Пенсилвания от гривната ми. Лен ровеше в кутията с веществени доказателства и пръстите му отново напипаха инициалите ми. На амулета вече беше правена експертиза, но като се изключи мястото, на което беше намерен, по него не бяха открити никакви улики.
Искаше да го предаде на баща ми веднага щом се потвърди, че наистина е мой. Това беше в разрез с правилата, но трупът ми така и не беше намерен, откриха само една прогизнала книга от училищната библиотека и страници от тетрадката ми по биология, сред които и любовна бележка от едно момче. Бутилка кока-кола. Плетената ми шапка със звънчета. Тези неща бяха описани и предадени на съхранение. Но амулетът беше друго нещо и той възнамеряваше да го върне на родителите ми.
Една сестра, с която се срещаше в годините след като мама замина, му се беше обадила, когато видяла името Джек Салмън и списъка на приетите пациенти. Лен беше решил да посети баща ми в болницата и да вземе амулета със себе си. Представяше си го като талисман, който може би щеше да помогне за по-скорошното оздравяване на татко.
Докато го наблюдавах, не знам защо се сетих за варелите с токсична течност, струпани зад автосервиза на Хал. Там храсталаците край железопътната линия предлагаха на местните компании добро укритие, където можеха да захвърлят боклуците си. Контейнерите бяха запечатани, но с времето протекоха. През годините, изминали след заминаването на мама, започнах да изпитвам съжаление, но и уважение към Лен. Следвайки материалните улики, той се опитваше да разбере необясними неща. В това отношение си приличахме.
Пред болницата едно момиче продаваше букетчета нарциси, чиито зелени стебла бяха вързани с лилава панделка. Видях как майка ми изкупи всичките до едно.
Сестра Елиът, която помнеше мама отпреди осем години, я видя да се задава по коридора с ръце, пълни с цветя, и й предложи помощта си. Донесе няколко кани от склада, напълниха ги с вода заедно с мама и подредиха нарцисите в стаята на татко, докато той спеше. Сестра Елиът си помисли, че ако е възможно трагедията да разхубави една жена, майка ми е станала още по-красива.