Линдзи, Самюъл и баба Лин бяха завели Бъкли у дома по-рано тази вечер. Мама все още не беше готова да се върне в къщата. Съсредоточи се изцяло върху баща ми. Всичко друго можеше да почака — домът, който щеше да я посрещне с ням упрек, синът й, дъщеря й. Имаше нужда да хапне нещо, както и от време, за да помисли. Не отиде в бюфета, където ярките светлини й навяваха мисълта, че в болниците напразно се стараят да държат хората будни само за да им съобщят още някоя лоша новина. Представи си блудкавото кафе, твърдите столове и асансьорите, които спират със скърцане на всеки етаж, после излезе от сградата и тръгна надолу по тротоара.
Навън беше вече тъмно и на паркинга, където някога беше спряла с колата си по нощница посред нощ, имаше само няколко коли. Загърна се плътно с жилетката, която майка й беше оставила.
Пресече паркинга, като се взираше в тъмните коли и се опитваше да отгатне какви са хората, дошли на посещение в болницата. На седалката до шофьора в една кола бяха разпилени касети, в друга се виждаше бебешка седалка. За нея това надничане се превърна в игра, какво ли щеше да види в следващата кола? Така не се чувстваше толкова самотна, все едно беше още малко дете и си играеше на шпиони, когато родителите й я водеха със себе си на гости. Агент Абигейл до шефа на специалната мисия: Виждам плюшено куче, виждам футболна топка, виждам жена! Ето я, непозната жена зад волана. В началото жената не забеляза, че майка ми я наблюдава, а когато погледите им се срещнаха, мама се извърна и се загледа в ярките светлини на старата закусвалня, към която се беше запътила. Не беше нужно да се обръща назад, за да разбере какво прави жената — събираше кураж, за да влезе в болницата. Познаваше този израз върху лицето на жената. Лице на човек, който искаше да бъде, където и да било другаде, но не и тук.
Застана на алеята в озеленената площ между болницата и входа на спешното отделение. Пушеше й се. Сутринта всичко й беше ясно. Джек е получил инфаркт и тя трябва да се прибере у дома. Но сега, когато вече бе тук, не знаеше какво да прави. Колко време ще трябва да чака? Какво още може да се случи, преди да замине? На паркинга зад нея се чу отваряне и затръшване на врата. Жената най-после се реши да влезе.
В закусвалнята виждаше всичко като в мъгла. Беше сама в едно сепаре и си поръча паниран пилешки шницел, какъвто не приготвяха в Калифорния.
Потънала в мислите си, майка ми не забеляза веднага, че един мъж точно срещу нея я сваля с поглед. Отбеляза всеки детайл във външния му вид. Направи го машинално. Тази нейна привичка се появи след убийството ми. Щом видеше непознат, който не й вдъхваше доверие, моментално започваше да анализира отличителните му черти. Страхът я беше карал да реагира спонтанно, преди да има време да си напомни, че трябва да спазва някакво приличие. Пилешкият шницел и чаят й пристигнаха и тя се съсредоточи върху храната, върху твърдата панировка и гуменото месо, върху металния вкус на престоялия чай. Не смяташе, че би могла да издържи у дома повече от няколко дни. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше мен, а човекът в сепарето срещу нея би могъл да бъде моят убиец.
Тя приключи с храната, плати сметката и излезе от закусвалнята, без да вдигне очи. Камбанката, монтирана на вратата, издрънча, когато я отвори, тя се стресна и сърцето й заби лудо в гърдите.
Успя да пресече пътя невредима, но когато пое през паркинга, се задъхваше. Колата на нерешителната посетителка беше все още там.
В главното фоайе, където хората рядко се заседяваха, реши да седне и да изчака, докато дишането й се нормализира. Ще остане няколко часа при него и когато се събуди, ще се сбогува. Веднъж взела решение, тя се успокои. Внезапно освобождаване от отговорност. Билет за далечни земи.
Беше доста късно, минаваше десет часът и асансьорът, който взе до петия етаж, беше празен. Бяха намалили осветлението в коридора. Мина покрай две сестри, които тихо си разменяха клюки. Долови радостната възбуда, с която обсъждаха подробностите, във въздуха витаеше непринудена близост. После, точно когато едната от сестрите не успя да овладее изблика на пронизителен смях, мама отвори вратата на стаята, където беше баща ми, и я остави да се хлопне след нея.
Беше сама.
В стаята беше тихо, все едно беше попаднала в безвъздушно пространство. Чувствах, че мястото ми не е тук, че аз също трябва да си вървя. Но бях като прикована.
Татко спеше, осветен от слабата светлина на флуоресцентната лампа над леглото му. Това напомни на мама за предишното й идване в болницата, когато беше решила да го напусне.