Видях как взима ръката му и си припомних как със сестра ми седяхме под копието на надгробната плоча в коридора на втория етаж. Аз играех ролята на мъртвия рицар, отишъл на небето заедно с вярното си куче, а тя беше неговата изпълнена с живот съпруга. „Нима от мен се очаква да остана свързана цял живот с една замръзнала в безвремието статуя?“ Любимата реплика на Линдзи.
Мама дълго седя, държейки ръката на баща ми. Мислеше си колко хубаво би било да легне на чистите болнични чаршафи до него. Но това беше невъзможно.
Приведе се към него. Въпреки антисептиците и спирта долавяше уханието на трева, което излъчваше кожата му. Когато заминаваше, сложи в багажа си една риза на баща ми, която тя много обичаше, и понякога я обличаше, само за да усети частица от него до себе си. Никога не я носеше навън, за да се запази по-дълго миризмата й. Спомни си как една нощ, когато той много й липсваше, обви една възглавница в ризата, закопча я и я прегърна като някоя гимназистка.
През затворения прозорец долиташе далечното бучене на колите по магистралата. Болницата беше затворена през нощта. Чуваше се само тихото шляпане на каучуковите подметки на сестрите по коридора.
Точно през тази зима тя беше казала на една млада жена, която в съботните дни работеше с нея на бара за дегустации, че в отношенията между мъжа и жената единият винаги е по-силен. „Това не значи, че по-слабият не обича по-силния“, беше казала тя, търсейки разбиране. Момичето я беше погледнало объркано. Но за мама беше важно, че изразявайки мислите си на глас, признаваше пред себе си своята слабост. От това прозрение й се бе завило свят. Защо през всичките тези години си бе мислила точно обратното?
Придърпа стола си по-близо до главата на татко и опря лицето си в края на възглавницата му, за да наблюдава дишането му и потрепването на клепачите му, докато сънува. Как е възможно да обичаш толкова един човек и да го пазиш в тайна от себе си, събуждайки се всеки ден далеч от дома? Беше се оградила с билбордове и пътища, беше издигнала барикади зад себе си, беше свалила огледалото за обратно виждане и си мислеше, че по този начин той ще изчезне? Че ще може да заличи годините съвместен живот и децата?
Докато го наблюдаваше, успокоена от равномерното му дишане, всичко се оказа толкова просто, че в началото дори не го разбра. Замисли се за стаите в нашата къща и часовете, прекарани в тях, които толкова упорито се бе опитвала да забрави. Сега, когато се беше върнала, те й се струваха още по-сладки, подобно на забравени на полицата плодове. Там, на тази полица бяха всички паметни дати и наивността на първата им любов, общите им мечти, коренът на разцъфващия семеен живот. Първото потвърждение на всичко това. Моето раждане.
Забеляза, че на челото на татко се е появила още една бръчка. Харесваше посребрелите при слепоочията му коси.
Скоро след полунощ сънят я пребори, въпреки усилията й да държи очите си отворени, за да се нагледа на лицето му, да запомни всичко и да се сбогува на сутринта.
Докато очите им бяха затворени и те спокойно спяха един до друг, аз зашепнах:
Камъчета, кости,
сняг и скреж;
семе, бобче, таралеж.
Пътечки, вейки и много целувки,
Сузи тъгува за нежни милувки!
Към два часа през нощта заваля. Дъждът се лееше върху болницата, върху нашия дом, валеше и горе в моето небе. По ламаринения покрив на колибата, където спеше мистър Харви, също трополеше дъжд. Капките удряха по ламарината над главата му като миниатюрни чукчета и той сънуваше. В съня си виждаше не момичето, чиито останки бяха изкопани и подложени на експертиза, а Линдзи Салмън — 5! 5! 5! — която се измъква през живия плет от бъзови храсти. Сънуваше този сън винаги когато се чувстваше изложен на опасност. Тя, с футболната си фланелка, го бе изкарала от руслото на живота му.
Беше към четири часа, когато видях, че баща ми отваря очи, усетил топлия дъх на мама върху бузата си, преди да разбере, че е заспала до него. И на двама ни се искаше да я прегърне, но беше още много слаб. Имаше и друг начин и той реши да го използва. Ще и каже всичко, което беше почувствал след моята смърт — всичко, за което мислеше толкова често и за което никой не знаеше нищо, освен мен.
Но не му се искаше да я буди. Болницата беше притихнала, като се изключи дъждът. Имаше чувството, че тъмнината и влагата сякаш го преследват. Спомни си как Линдзи и Самюъл стояха на прага мокри до кости, но усмихнати, и как бяха тичали през целия път до дома, за да не се тревожи. Често се хващаше, че си повтаря наум: Стегни се. Линдзи. Линдзи. Линдзи. Бъкли. Бъкли. Бъкли.