Никой от родителите ми не беше ми задавал този въпрос. Сега съм наясно, че те вече са знаели или са се досещали и са го обсъждали с усмивка.
Преглътнах с трудност.
— Да.
— Как се казва?
— Рей Сингх.
— Харесваш ли го?
— Да.
— Какъв е проблемът тогава?
— Страхувам се, че не мога да се целувам.
— Сузи?
— Да?
— Забавлявай се, дете, не се притеснявай!
Но когато стоях до шкафчето си онзи следобед и чух Рей да ме вика по име, никак не ми беше забавно. Но не ми беше неприятно. Преди в света за мен всичко беше черно и бяло, но в случая тази схема се оказа неприложима. Може да се каже, че бях объркана. Щастлива + уплашена = объркана.
— Рей — казах аз, но преди името му да е излязло от устата ми, той се наведе и пое отворените ми устни в своите. Въпреки че бях чакала седмици да се случи, това беше толкова неочаквано, че исках още. Горях от желание пак да целуна Рей Сингх.
На следващата сутрин мистър Конърс изряза една статия и я запази за Рут. Беше подробна схема на ямата на Фланаганови и технологията, която щяха да използват, за да я запълнят. В това време Рут се обличаше и той й остави бележка: „Това е клоака. Някой ден някой нещастник ще потъне в нея с колата си.“
— Татко казва, че за него това е краят — сподели Рут с Рей, размахвайки изрезката под носа му, докато се качваше в бледосиния му шевролет в края на алеята за коли. — Нашата къща попада в зоната за изграждане на нов комплекс. Виж тук. Начертани са четири микрорайона — приличат на кубовете, които децата рисуват в началното училище — и показват как ще бъде запечатана ямата.
— Между другото, радвам се да те видя, Рут — каза Рей, завивайки от алеята към пътя, като й сочеше с очи да си сложи предпазния колан.
— Извинявай — рече Рут. — Здравей.
— Какво пише в статията? — попита Рей.
— Днес е хубав ден, времето е приятно.
— Добре, добре, разкажи ми за статията.
Всеки път, когато се срещаше с Рут, след неколкомесечна раздяла, той се убеждаваше в нейната нетърпеливост и любознателност — две черти, благодарение на които се сприятелиха и още поддържаха връзката си.
— Първите три схеми са еднакви, но стрелките посочват различни места с надпис „повърхностен почвен слой“, „напукан варовик“ и „хомогенна скала“. Над последната схема има заглавие с едри букви „Запечатване“, а под него текст, който казва „Гърлото се запълва с цимент, пукнатините се запечатват с циментов разтвор“.
— Гърлото?
— Да, наистина е странно — отбеляза Рут. — После има още една стрелка от другата страна, като че ли проектът е толкова сложен, че на читателите им трябва време, за да схванат концепцията. „После ямата се запълва с пръст“.
Рей се разсмя.
— Като медицинска процедура — каза Рут. — За да се излекува планетата, е необходима сложна хирургическа операция.
— Бездните винаги са вдъхвали първобитен страх.
— И още как — каза Рут. — Имат гърла, за бога! Ей, хайде да идем да видим.
На около километър и половина се появиха белези за ново строителство. Рей зави наляво и навлезе в зона с наскоро павирани пътища, където дърветата бяха изсечени и пътните възли бяха обозначени с червени и жълти флагчета, които се вееха от върха на високи до кръста стълбчета.
Тъкмо си мислеха, че наоколо няма жива душа, когато видяха по шосето пред тях да върви Джо Елис.
Нито Рут, нито Рей му махнаха, Джо също не даде вид, че ги познава.
— Мама казва, че той още живее с родителите си и не може ли си намери работа.
— Какво ли прави по цял ден? — попита Рей.
— Плаши хората.
— Така и не успя да се съвземе — отбеляза Рей.
Рут се загледа в дългите редици незастроени парцели. Рей отново навлезе в главния път, пресякоха железопътната линия при прелеза и поеха към Шосе 30, което щеше да ги отведе до шахтата за отпадъци.
Рут протегна ръката си през прозореца, за да почувства утринния въздух, който беше влажен след падналия дъжд. Макар че Рей беше обвинен за изчезването ми, не се сърдеше на ченгетата, те просто си вършеха работата. Но Джо Елис никога не можа да се освободи от обвиненията, че е убиец на котки и кучета, чийто палач в действителност беше мистър Харви. Той обикаляше наоколо, странеше от съседите си и много искаше да намери утеха поне в обичта на някоя котка или куче. Според мен най-тъжното беше, че животните подушваха сломения му дух — един чисто човешки недостатък — и бягаха от него.