Лен издърпа един самозалепващ се плик. В едно от ъгълчетата на дъното родителите ми видяха да проблясва нещо златно. Лен го подаде на мама и тя го взе, но държеше ръката си на разстояние от тялото си.
— Не ви ли трябва това, Лен? — попита татко.
— Изследвахме го — отвърна той. Документирахме къде е намерено, направихме снимки. Има вероятност пак да ни потрябва, но дотогава можете да го задържите.
— Отвори плика, Аби — каза татко.
Гледах как майка ми отваря плика и се навежда към леглото.
— Вземи го ти, Джек — каза тя. — Нали ти й го подари.
Татко взе плика, а ръката му така трепереше, че не напипа веднага острите ръбчета на емблемата с пръстите си. Начинът, по който я измъкна, като се стараеше да не докосва плика, ми напомни за една игра, с която се забавлявахме с Линдзи като по-малки: прокарваш метален клуп по електрическа намотка, без да я докосваш, защото иначе веригата се затваря и звуков сигнал съобщава, че губиш играта.
— Откъде сте сигурни, че е убил другите момичета? — попита мама. Тя гледаше мъничкото късче злато, грейнало като въгленче в дланта на татко.
— Няма нищо сигурно — каза Лен.
В ушите й отново прозвуча ехо от миналото. Бен използваше определени фрази. Баща ми беше заимствал същата фраза, за да успокои семейството си. Жестока фраза, която убива надеждата.
— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза тя.
— Абигейл? — възмути се татко.
— Не мога да слушам повече.
— Радвам се, че ми донесохте амулета, Лен — рече баща ми.
Преди да си тръгне, Лен поздрави татко с жест, все едно сваляше шапка. Беше се любил с майка ми, преди тя да замине. Секс в търсене на забрава, същото правеше все по-често в апартамента над бръснарницата.
Отправих се на юг към Рут и Рей, но вместо тях видях мистър Харви. Караше една оранжева таратайка, сглобена от частите на толкова автомобили от същата марка и модел, че приличаше на Франкенщайн на колела. Предният капак беше завързан с ластик за бънджи скокове и подскачаше нагоре-надолу от насрещния вятър.
Двигателят отказваше да превиши максималната скорост, независимо колко силно мистър Харви натискаше педала за газта. Беше спал до един празен гроб и в съня му го беше преследвал надписът „5!5!5!“. Събуди се още преди зазоряване и потегли към Пенсилвания.
Чертите му бяха станали някак размазани. От години прогонваше спомените си за убитите жени, но сега един по един те го връхлитаха с пълна сила.
За пръв път изнасили момиче случайно. Превъртя и не можа да се спре, или поне така си го обясняваше. Тя престана да посещава гимназията, където учеха и двамата, но това не му се види странно. Дотогава се беше местил от място на място толкова пъти, че реши, че момичето се е преместило. Съжаляваше за това тихо, мълчаливо изнасилване на съученичката си, но смяташе, че скоро и двамата ще го забравят. Като че ли някаква сила извън него беше блъснала телата им едно в друго един следобед. Когато всичко свърши, за секунда тя остана с вперен в него поглед. Очите й бяха като бездна. След това обу разкъсаните си пликчета и ги подпъхна под колана на полата си, за да не се смъкнат. Нито един от тях не проговори. Тя си тръгна. Той поряза ръката си с ножа. Ако баща му го попита за кръвта, щеше да има правдоподобно обяснение „Виж тук — щеше да каже той. — Порязах се, без да искам.“
Но баща му нищо не го попита и никой не го потърси. Нито бащата, нито братът на момичето, нито ченгетата.
След това видях следващия спомен на мистър Харви. Същото момиче бе умряло в ножар само няколко години по-късно, когато брат й заспал с цигара в ръка в колата. Тя била на предната седалка. Питах се кога ли ще си спомни за мен.
Единствените признаци за промяна от деня, в който мистър Харви ме беше откарал при Фланаганови, бяха оранжевите стълбове около мястото. Както и това, че ямата се беше разширила. Югоизточният край на къщата се беше наклонил надолу и предната веранда постепенно потъваше в земята.
За всеки случай Рей паркира от другата страна на Флат Роун под някакви израснали нависоко храсти. Но дори и така колата откъм страната на пътника беше в самия край на бордюра.
— Какво ли е станало със семейство Фланаган? — попита Рей на излизане от колата.
— Татко ми каза, че корпорацията, закупила имота им, ги е настанила на друго място и са заминали.
— Доста призрачно място, Рут — отбеляза Рей.