Той влезе в закусвалнята и си поръча кафе. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. За страничния наблюдател беше съвсем обикновен човек, като изключим очите му, но вече не носеше контактни лещи и никой не си даваше труд да погледне през дебелите стъкла на очилата му.
Една по-възрастна сервитьорка тъкмо му подаваше пластмасовата чаша с горещо кафе, когато чу звънчето на вратата и усети във въздуха хлад.
Беше една тийнейджърка, която през последните няколко часа седеше в автобуса на няколко седалки пред него, слушаше уокмена си и пригласяше на познатите мелодии. Изчака я на барплота, докато излезе от тоалетната и я последва навън.
Тръгна след нея по мръсния сняг покрай закусвалнята и зави зад козирката на автобусната спирка, където нямаше вятър и момичето можеше да си запали цигара. Приближи я. Тя дори не трепна. За нея той беше просто един зле облечен старик.
Прецени обстановката наум. Снегът и студът. Стръмната урва точно пред тях. Гората от другата страна. След това я заговори.
— Дълго пътуване — каза той.
Тя го погледна така, като че ли не можеше да повярва, че говори на нея.
— Ммм, да.
— Сама ли пътувате?
Точно тогава ги забелязах. Бяха се надвесели над главите им и образуваха дълъг ред. Ледени висулки.
Момичето угаси цигарата на тока на обувката си и се обърна да си върви.
— Гаден дъртак — изсъска тя и побягна.
В следващия миг една висулка се откърти и падна. Ледената тежест го удари по главата, той залитна и падна в урвата. Минаха седмици, преди снегът да се разтопи и да открият трупа му.
А сега нека ви разкажа за един специален човек:
Линдзи си направи градина в двора. Виждах я как скубе бурените около цветята. Пръстите й помръдваха в гумените ръкавици, докато си мислеше как да помогне на пациентите, които минаваха през кабинета и всеки ден, да изиграят картите, които животът им е раздал, как да облекчат болката си. Спомням си, че често от съзнанието й убягваха най-простите неща. Мина доста време, докато се сети, че когато работехме нещо по двора, винаги настоявах да кося тревата от вътрешната страна на оградата, за да мога да си играя с Холидей. Проследих мислите й и разбрах, че след една-две години, когато окончателно стегнат къщата и оградят двора, ще вземе куче за детето си. После си помисли, че сега има специални машини и подрязването на живия плет от стълб до стълб става за минути — на нас тази работа ни отнемаше часове, през които не спирахме да мърморим.
Самюъл излезе и се запъти към Линдзи. В ръцете си носеше моята пухкава любимка, родена десет години след моите четиринадесет години на земята. Казваше се Абигейл Сузан. За мен беше малката Сузи. Самюъл я остави на едно одеяло близо до цветята. А сестра ми, моята Линдзи, ме остави в спомените си, където ми беше мястото.
В една малка къща, на около осем километра оттам, един мъж показа гривната ми с амулети на жена си.
— Виж какво намерих в стария индустриален парк. Един от строителите ми каза, че там разриват всичко с булдозерите. Страхували се да няма други ями като онази, в която потънаха колите.
Жена му наливаше вода от чешмата, а той прехвърляше едно по едно малкото велосипедче, балетната пантофка, кошничката с цветя и напръстника. Подаде изцапаната с кал гривна на жена си, която сложи чашата с вода пред него.
— Това малко момиче трябва да е вече голямо — каза тя.
Почти.
Не съвсем.
Желая на всички ви дълъг и щастлив живот.