Първият път, когато слязох при тях — 23 декември 1973 г. — беше ден на крушение.
Бъкли спеше. Мама беше завела Линдзи на зъболекар. Тази седмица се бяха разбрали всеки ден да отделят време за нещо полезно и да се опитат да продължат напред. Татко се беше се заел да почисти спалнята за гости на горния етаж, която много отдавна беше превърнал в своя работна стая.
Баща му го беше научил да прави кораби в бутилки. Мама, сестра ми и брат ми изобщо не проявяваха интерес. Аз обаче ги обожавах. Стаята беше пълна с тях.
На работа той цял ден се занимаваше с цифри — правеше финансови анализи за застрахователната компания „Чадс Форд“ — а вечер си почиваше, като изработваше кораби или четеше книги за Гражданската война. Винаги ме викаше, когато настъпи моментът да вдигне платната. Корабчето вече беше здраво залепено за дъното на бутилката. Качвах се при него, а той ми напомняше да затворя вратата. Често точно в този момент мама като че ли нарочно, сякаш имаше шесто чувство за нещата, в които не участва, ни викаше за вечеря. Но когато се случеше това чувство да я подведе работата ми беше да държа бутилката.
— Не мърдай — казваше той. — Ти си моят пръв помощник-капитан.
Внимателно изтегляше връвчицата, която се подаваше от гърлото на бутилката и хоп! — платната на едномачтовия съд или клипер се вдигаха. Нашият кораб беше готов за плаване. Не можех да ръкопляскам, защото държах бутилката, но винаги ми се е искало да го направя. Татко бързо изгаряше другия край на връвчицата на бутилката с помощта на тел от закачалка, която нагряваше на пламъка на свещ. Действаше много внимателно, защото само при едно трепване на ръката корабът можеше да се разпадне или — не дай боже — миниатюрните хартиени платна да се запалят и с едно „фшшшш“ да се окажа с горяща бутилка в ръка.
В крайна сметка татко си направи поставка от балзово дърво и ме освободи от това задължение. Линдзи и Бъкли не споделяха възторга ми от платноходите. След като не успяваше да им предаде ентусиазма си, татко се предаваше и се оттегляше в работната си стая. За тях всички кораби в бутилки бяха еднакви.
Но докато почистваше този ден, той се обръщаше към мен. Сузи, детето ми, моето малко моряче — говореше той, — ти харесваше тези, по-малките.
Наблюдавах го как подрежда бутилките на бюрото си, като ги сваляше от етажерката, на която обикновено стояха. Използва синя стара блуза на майка ми, накъсана на парцали, за да избърше лавиците. Под бюрото имаше няколко редици празни шишета, които бяхме събирали за бъдещите си корабостроителни проекти. Шкафът също беше пълен с платноходи — някои беше правил със своя баща или сам, някои заедно с мен. Част от тях бяха идеално запазени, но платната им бяха покафенели, други се бяха изкривили или преобърнали с течение на годините. Там беше и корабът, който се подпали седмица преди смъртта ми.
Татко разби първо него.
Сърцето ми замря. Той се обърна и се загледа в другите кораби, видя годините, които те маркираха; ръцете, които ги бяха държали. Ръцете на мъртвия му баща, на мъртвото му дете. Цялата флотилия беше унищожена пред очите ми. Удряше ги в стените и в дървения стол, известявайки новината за моята смърт, и купчината зелени стъкла край него растеше. Бутилките до една лежаха счупени на пода, платната и корпусите на макетите бяха пръснати сред тях. Татко стоеше изправен сред отломките. И тогава, без да знам как, аз издадох присъствието си. Лицето ми се отпечата върху всяко късче стъкло, върху всяка отломка и треска. Навел глава, татко оглеждаше стаята. Безумие. Показах се само за секунда, след това изчезнах отново. Той остана тих и неподвижен за минута, след това се разсмя — хриплив смях, изригнал от корема му. Гласът му кънтеше толкова силно, че на моето небе аз се разтреперих.
Баща ми излезе от стаята, подмина две врати и спря пред моята. Коридорът беше тесен, вратата на стаята ми беше като другите, толкова тънка, че човек лесно можеше да я разбие с юмрук. Искаше му се да строши огледалото над тоалетната ми масичка, да смъкне тапетите от стените с нокти, но вместо това падна върху леглото ми и зарида, вкопчил ръце в завивките с цвят на лавандула.
— Татко? — повика го Бъкли с ръка на дръжката на вратата.
Татко се обърна към него, но не успя да спре сълзите си. Смъкна се на пода заедно със завивките в свитите си юмруци и разтвори ръце. Брат ми стоеше нерешително, нещо, което не се беше случвало преди, но когато баща ми отново го прикани, той все пак се хвърли в прегръдките му. Татко го уви в завивките, запазили миризмата ми. Спомни си деня, когато го бях помолила да боядиса всичко в стаята ми в лилаво и да налепи тапети в същия цвят. Спомни си как донесе старите броеве на „Нешънъл Джиографик“ и ги подреди на долните лавици на библиотеката ми. (Мечтата ми беше да стана фотограф и да снимам дивата природа.) Спомни си краткото време, през което в къщата имаше само едно дете, преди да се роди Линдзи.