— Ти си много специален за мен, сине — каза татко и притисна Бъкли в прегръдките си.
Бъкли се дръпна и се загледа в подпухналото лице и сълзите, проблясващи в очите на татко. После кимна сериозно и го целуна по бузата. Нещо толкова божествено, че никой горе на небето не би могъл да го измисли — дете, което утешава възрастен мъж.
Татко загърна раменете на Бъкли по-плътно и си спомни как понякога се изтърсвах от високото легло на килимчето пред него, без изобщо да се събудя. Както си седеше в зеленото кресло и четеше в кабинета си, той се сепваше от тупването на тялото ми на пода. Ставаше и изминаваше краткото разстояние до стаята ми. Обичаше да наблюдава дълбокия ми сън, несмущаван нито от кошмари, нито от падането на дървения под. В такива моменти ти се кълнеше, че децата му ще бъдат крале, владетели, художници, лекари, фотографи на дивата природа — такива, каквито се виждат в мечтите си.
Няколко месеца преди да умра, той пак ме беше намерил на земята, но под завивките с мен беше и Бъкли. По пижама, прегърнал мечето си, свит зад гърба ми, той унесено смучеше палеца си. В този миг на татко за пръв път му мина през ума странната и тъжна мисъл за преходността на бащинството. Беше създал три деца и това беше утешително. Каквото и да се случеше с него или Абигейл, тримата можеха да разчитат един на друг. Линията на живота, на която той бе дал начало, му се струваше вечна — здрава стоманена нишка, продължаваща в бъдещето, която няма да се скъса дори когато в дълбока старост и с побелели коси му се наложи да си отиде.
Сега щеше да открие своята Сузи в малкия си син. Дай любовта си на живите, повтаряше си той наум. Но моето присъствие беше като буксирно въже, което непрекъснато го дърпаше назад, назад, назад. Гледаше малкото момченце в прегръдките си и несъзнателно се запита: „Кой си ти? Откъде се появи?“
Наблюдавах брат си и баща си. Истината беше далеч по-различна от това, на което ни учеха в училище. И тя бе, че границата, която разделя живите и мъртвите, понякога е неопределена и неясна.
Четвърта глава
В часовете след убийството ми, докато мама звънеше по телефона, а баща ми обикаляше съседите от врата на врата, за да ме търси, мистър Харви разруши землянката в царевичната нива и отнесе чувала, в който беше сложил частите от тялото ми. Мина само на две къщи от мястото, където татко стоеше и разговаряше с мистър и мисис Таркинг. Вървеше по междата, разделяща два съседни имота, оградени с жив плет — от чимшир на семейство О’Дуайър и от златник на семейство Стед. Промушваше се край жилавите зелени листа, оставяйки зад себе си следи от моята миризма, която кучето на Гилбъртови щеше да последва и да намери лакътната ми кост; следи, които лапавицата и дъждът през следващите три дни щяха да отмият, преди някой да се е сетил да използва полицейските кучета. Отнесе ме у дома си, остави чувала на пода и отиде да се измие.
По-късно, когато продадоха къщата, новите собственици цъкаха при вида на тъмното петно на пода в гаража. На купувачите агентът по недвижими имоти казваше, че е маслено петно, но то беше останало от мен, просмукало се беше там от чувала, който мистър Харви бе донесъл и захвърлил върху бетона. Това беше първият ми таен знак към света.
Мина известно време, преди да осъзная нещо, за което вие, несъмнено, вече сте се досетили, и то е, че аз не бях първата му жертва. Знаеше, че не трябва да оставя трупа ми в полето. Избираше времето в зависимост от атмосферните условия и убиваше, когато валеше дъжд, за да не остави никакви следи. Но не беше чак толкова прецизен, колкото смятаха полицаите. Забрави лакътната ми кост, използва чувал от платно за окървавените ми останки и ако някой го беше видял, щеше да му се стори странно, че един мъж се провира през пролуката между двата имота, твърде тясна дори за децата, които иначе обичаха да се крият из храстите.
И типичната за къщите от предградията баня — съвсем същата използвахме с Линдзи и Бъкли — той изтърка тялото си под горещия душ. Движенията му бяха невъзмутими и бавни. Не беше запалил лампата и чувстваше как водата ме отмива от него, но продължаваше да мисли за мен. Чуваше приглушените ми викове, предсмъртният ми стон бе прозвучал в ушите му като музика. Наслаждаваше се на бялата ми плът, недокосната от слънцето и нежна като на бебе, и на идеалния разрез, който направи с острието на ножа си. Тялото му потръпна под горещите струи, кожата по ръцете и краката му настръхна от удоволствие. Беше ме сложил в чувала, после пъхна вътре крема за бръснене и бръснача, които взе от оформената в пръстта лавица, книгата си със сонети и накрая окървавения нож. Те се смесиха с коленете ми, с пръстите на ръцете и краката ми, но той си напомни, че през нощта трябва да ги извади, преди да се е спекла кръвта. Запази сонетите и ножа си.