По време на вечернята край нас се събираха всякакви кучета. Някои от тях повдигаха глави и душеха, щом усетеха особена миризма във въздуха. Каквато и да беше тя — силна или едва доловима, непозната или съвсем позната (тогава през ума им минаваше: „Ммм, татарско кюфте…“), те я проследяваха до самия й източник. Стигнали до предмета, до същността, те решаваха на място какво да правят. Ето така действат кучетата. Не потискат желанието си да разберат истината само защото миризмата им е неприятна, или защото обектът на техния интерес е опасен. Поемат по следите. Като мен.
Мистър Харви откара оранжевия чувал с останките ми до една нива на осем километра от нашия квартал. Районът там доскоро беше съвсем безлюден, като изключим железопътните релси и една работилница за поправка на мотоциклети. Беше пуснал радиото в колата си, по което през целия месец декември звучаха коледни песни. Подсвиркваше си в огромното комби, чувствайки приятна ситост. Ябълков пай, чийзбургер, сладолед и кафе. Беше се натъпкал. Ставаше все по-добър, никога не действаше по един и същи начин, за да не му стане скучно, всяко ново убийство за него беше изненада, подарък.
Въздухът в колата беше леденостуден. Виждах от устата му да излиза пара и ми се прииска да опипам собствените си вкаменени бели дробове.
Караше по тесния път, който минаваше между два индустриални строежа. Комбито поднасяше при преодоляването на по-големите дупки, желязната каса, в която беше сложил тялото ми, се удряше в багажника при извивката на колелото, напуквайки пластмасата.
— По дяволите — изруга мистър Харви, но продължи да си подсвирква, без да спре.
Спомних си, че веднъж бяхме минавали по този път. Бяхме излезли да се поразходим с колата. Караше татко, а Бъкли седеше на коленете ми в разрез с правилата, като предпазният колан опасваше и двама ни.
Татко ни беше попитал дали искаме да видим как изчезва един хладилник.
— Земята ще го погълне! — каза той. Сложи си шапката и тъмните кожени ръкавици. Между другото, мечтаех да имам такива. Смятах, че щом си с ръкавици с пет пръста, значи си възрастен, а ако носиш ръкавици с един пръст, си още дете. (За Коледа през 1973 г. мама ми беше купила ръкавиците, които си бях харесала. Останаха за Линдзи, но тя не забравяше, че са били мои. Един ден на връщане от училище ги остави в края на царевичната нива. Непрекъснато правеше така — носеше ми подаръци.)
— Има ли земята уста? — попита Бъкли.
— Голяма кръгла уста, но без устни — отвърна му татко.
— Джек — обади се мама през смях. — Престани. Знаеш ли, че го видях да ръмжи на кученцата, засадени в градината?
— Идвам с теб — рекох аз. Татко ми беше казал, че извън града има една изоставена мина, която се е срутила и се е образувала яма, използвана сега като сметище. Но мен не ме беше грижа. Като всяко друго дете просто исках да видя как земята поглъща нещо.
Затова докато гледах как мистър Харви ме отнася към ямата, не можех да не призная, че постъпи много хитро, като сложи чувала в тежкия метален сейф. Беше късно, когато стигна там. Остави сейфа в колата и се запъти към къщата на Фланаганови, в чийто имот се намираше сметището. Те се прехранваха от таксите, които взимаха от хората за възможността да изхвърлят непотребните си домакински уреди. Мистър Харви почука на вратата на малката бяла къща. Отвори му жена. Моето небе се изпълни с уханието на розмарин и агнешко. Мистър Харви също го усети. Вътре в кухнята видя един мъж, седнал на масата.
— Добър вечер, сър — поздрави го мисис Фланаган. — Имате нещо за изхвърляне ли?
— Отзад в комбито е — отвърна мистър Харви. Беше приготвил двайсетдоларова банкнота.
— Какво носите? Да не би да е някой труп? — пошегува се тя.
Това беше последното нещо, което би и минало през ума. Живееше в уютна, макар и малка къща. Имаше си съпруг, който си стоеше у дома и винаги й беше под ръка, ако нещо се повреди и се наложи да бъде поправено. Беше мил с нея, защото никога не му се налагаше да се преуморява. Имаше и син, още достатъчно малък, за да смята, че майка му за него е всичко на света.