— Нахакано, казваш — прекъсваше го баща ми. — Чакай да ти разкажа тогава колко нахакана може да бъде. — И сетне се впускаше в любимия си анекдот за това как Сузи се изпишкала върху Линдзи.
Оказа се обаче, че татко никога не е споменавал пред мистър Харви за нас, нито пък му беше разказвал въпросната история.
По-късно мистър Харви щеше да каже на майка ми, когато я срещна случайно на улицата:
— Разбрах за ужасната трагедия, която ви е сполетяла. Как беше името на дъщеря ви?
— Сузи — отговори мама, събирайки сили да понесе тежестта на мъката си. Тежест, която наивно се надяваше, че един ден ще олекне, без да подозира, че тя ще я наранява по нови и различни начини до края на живота й.
А мистър Харви отвърна с обичайното:
— Надявам се да заловят негодника. Съжалявам за загубата ви.
Тогава аз вече бях в моето кътче на небето, опитвайки се да свикна с новото си състояние, и се възмутих от наглостта му.
— Този човек няма капка съвест — казах на Франи, която там беше станала моя наставница.
— Безусловно — отвърна тя, без да добави нито дума повече. В моя рай никога не е имало място за празни приказки.
Мистър Харви обеща, че ще отнеме само минута и аз го последвах малко по-нататък през царевицата, където нямаше толкова прекършени стебла, защото никое от децата не минаваше оттам напряко. Мама беше казала на малкия ми брат Бъкли, че тази царевица не става за ядене, когато той се поинтересува защо никой не я яде. „Тя е за конете, а не за хората“, обясни му тя. „А кучетата ядат ли я?“, попита Бъкли. „Не“, отговори мама. „А динозаврите?“, продължаваше неуморният ми брат. И така до безкрай.
— Направил съм си тук едно тайно скривалище — каза мистър Харви.
Той се спря и се извърна към мен.
— Нищо не виждам — отвърнах аз.
Забелязах, че мистър Харви ме гледа странно. Бях виждала и други мъже да ме зяпат, след като престанах да бъда по детски пухкава, но едва ли някой би си загубил ума по мен, като ме видеше облечена с дебелото ми тъмносиньо яке и широки клоширани жълти панталони. Гледаше ме над очилата си — малки и кръгли, със златни рамки.
— Огледай се по-добре, Сузи — каза мистър Харви.
Чувствах, че трябва да се огледам за пътя към дома, но не го сторих. Защо? Франи каза, че тези въпроси са безполезни:
— Просто не си го направила и толкова. Не си блъскай главата повече. Няма никакъв смисъл. Ти си мъртва и трябва да го приемеш.
— Опитай пак — каза мистър Харви, после клекна и почука по земята.
— Какво е това? — попитах аз.
Ушите ми замръзваха. Не можех да понасям шарената шапка с помпон и звънчета, която мама ми беше оплела за Коледа, и я бях натъпкала в джоба на якето си.
Помня, че направих крачка напред и тропнах с крак по замръзналата пръст близо до мястото, където стоеше той. Там земята беше още по-твърда.
— Това са дъски — обясни мистър Харви. — Те пречат на земята при входа да се срути. Всичко останало е направено от пръст.
— И какво, все пак, е това? — попитах аз. Бях забравила за студа и за странния му поглед. Любопитството ми се беше събудило и се чувствах като в час по география.
— Ела и виж.
Вътре беше тясно, както той сам призна, когато влязохме в землянката. Но аз бях толкова впечатлена от комина, който си беше направил, за да отвежда дима, ако запали огън, че напълно забравих за това колко е трудно да се влезе или излезе от тази дупка. Освен това нямах особено голям опит с бягствата. До този момент ми се беше налагало да бягам само от едно странно на вид момче на име Арти, чийто баща беше собственик на погребално бюро. То се правеше, че носи спринцовка, пълна с течност за балсамиране, а в тетрадките си рисуваше игли, от които се стичаха тъмни капки.
— Суперско! — казах аз на мистър Харви. Както се беше привел, той приличаше на гърбушкото от „Парижката Света Богородица“, за когото четохме в часовете по френски, но не ме беше грижа. Бях се вдетинила напълно. Приличах досущ на малкия ми брат Бъкли по време на посещението ни в Музея по естествена история в Ню Йорк, където той се влюби в големите скелети зад витрините. Не бях използвала думата „суперско“ пред други хора от времето, когато бях в началното училище.
Все едно да вземеш бонбона на някое дете — каза Франи.
Все още виждам онази яма, сякаш беше вчера и наистина беше вчера. Животът за нас е едно безкрайно вчера. Ямата беше с размерите на малка стая, нещо подобно на помещението, в което държахме дъждобраните и ботушите си, където мама бе успяла да смести перална машина и сушилня, поставени една върху друга. Аз можех да стоя почти права, но мистър Харви беше принуден да се приведе. Беше оформил нещо като скамейка от пръст от едната страна и побърза да седне на нея.