Но ето какво се получи в действителност:
Сутрин татко ставаше и преди да се разсъни напълно, той си беше същият като преди. Но щом вече беше в състояние да разсъждава, по вените му като че ли потичаше отрова. В началото дори не можеше да се надигне от леглото. Лежеше, сякаш притиснат от тежък товар. Но после движението стана единственото му спасение и той непрекъснато правеше нещо, но все не успяваше да избяга от себе си. От вината, от божествената десница, която се беше стоварила върху него с укор: Къде беше, когато дъщеря ти имаше нужда от теб?
Преди баща ми да отиде при мистър Харви, мама седеше в хола до статуята на свети Франциск, която двамата бяха купили. Когато той се върна, нея я нямаше. Извика я, повтори името и три пъти, но сякаш вътрешно се молеше тя да не си е вкъщи. После се качи горе в работната си стая, за да надраска набързо в малкото тефтерче с телена спирала: „Пие ли? Да го напия. Може би ще проговори.“ После написа: „Мисля, че Сузи ме наблюдава.“ Там, на небето, аз бях обзета от луда радост. Прегърнах Холи, прегърнах Франи. Татко знае, мислех си аз.
По някое време Линдзи затръшна входната врата по-силно от обикновено и татко се зарадва на шума. Страхуваше се да продължи записките си, да запише думите, които се въртяха в главата му. Трясъкът на вратата проехтя в странния следобед, който беше прекарал, и го върна към реалността, накара го да действа, за да не потъне. Разбирах това — макар че нямаше да ми е много приятно да слушам как по време на вечеря Линдзи се хвали на мама и татко, че се е справила отлично с контролното и че учителят по история щял да предложи на училищния съвет да я награди с грамота. Но Линдзи беше жива, а живите също заслужават внимание.
Тя се заизкачва енергично по чамовите стъпала и цялата къща се затресе от тропота на дървеното й сабо.
Може би й завиждах за вниманието, което й отделяше татко, но я уважавах за начина, по който се справяше с положението. Не друг, а Линдзи беше изправена пред проблема, който Холи наричаше „синдром на ходещия покойник“ — когато хората гледат живите, но всъщност не виждат тях, а мъртъвците.
Когато хората, та дори и мама и татко, гледаха Линдзи, в нея те виждаха мен. Със самата Линдзи беше същото, затова избягваше огледалата и дори се къпеше на тъмно.
Излизаше изпод душа в мрака и пипнешком се добираше до окачалката за кърпи. На тъмнината се чувстваше в безопасност — влажната пара, която се надигаше от плочките, я обгръщаше от глава до пети. Ако у дома беше тихо или ако от долния етаж до нея долитаха приглушени гласове, тя беше сигурна, че няма да я безпокоят. Тогава можеше да мисли за мен. Казваше наум „Сузи“ и плачеше, като оставяше сълзите да се стичат по вече мокрите й бузи, защото знаеше, че никой няма да я види и да разбере колко голяма е мъката й. Друг път си представяше, че аз успявам да избягам, че вместо мен хващат нея, а тя се бори, докато накрая се освободи. Мъчеше се да не си задава неизменния въпрос: Къде е Сузи сега?
Татко се ослушваше какво става в стаята на Линдзи. Тряс — вратата се затвори. Туп-туп — сестра ми захвърли книгите си. Скръц-скръц — тя се строполи върху леглото. Бум-бум — изрита сабото си на пода. Няколко минути по-късно той застана пред вратата й.
— Линдзи — повика я той и почука.
Никакъв отговор.
— Линдзи, мога ли да вляза?
— Върви си — чу се твърдият й отговор.
— Хайде, отвори ми, скъпа — умоляваше я той.
— Върви си!
— Линдзи — каза татко, задържайки дъха си, — защо не ме пускаш да вляза? — Допря челото си о вратата. Дървото беше прохладно и за секунда той забрави туптенето в слепоочията си и подозрението, което непрекъснато се въртеше в ума му. Харви, Харви, Харви.
Линдзи се приближи безшумно с обутите си в чорапи крака до вратата. Отключи я, а татко отстъпи назад и се постара да придаде на лицето си израз, който сякаш казваше: „Защо се криеш?“
— Е, какво? — Лицето й беше безизразно и студено. — Какво искаш?
— Да видя как си — отвърна той. Помисли си как между него и мистър Харви се спусна завеса, как му убягва някаква догадка, лежаща на повърхността вина. Близките му вървяха из улиците, ходеха на училище, минаваха по пътя край зелената къща на мистър Харви. Имаше нужда от децата си, за да може обезкръвеното му сърце отново да затупти.