Не, беше му казал Харви, не познавал добре Салмънови. Виждал е децата им, разбира се. Винаги се знае кой има деца и кой няма, беше отбелязал той с леко наведена наляво глава. „Виждат се играчките им в двора. А и къщите им са някак по-оживени“, беше казал той и гласът му беше потреперил.
— Доколкото разбрах, наскоро сте разговаряли с мистър Салмън — каза Лен при второто си посещение в тъмнозелената къща.
— Да, защо, какво има? — попита мистър Харви. Стрелна Лен с поглед и замълча. — Почакайте да си взема очилата. Правя един макет от времето на Втората френска империя, много пипкава работа.
— Втората френска империя? — попита Лен.
— Приключих с поръчките за Коледа и сега мога да поработя за удоволствие — отвърна мистър Харви. Лен го последва в къщата. Една маса, опряна до стената, беше затрупана с някакви малки предмети, които приличаха на миниатюрни панели за облицовка.
Малко странно, помисли си Фенърман, но това не прави от човека убиец.
Мистър Харви си сложи очилата и се оживи.
— Да, мистър Салмън беше излязъл да се поразходи и ми помогна да направя шатрата за младоженците.
— Шатрата за младоженците ли?
— Всяка година правя нещо в памет на Лия, жена ми. Вдовец съм.
Лен имаше чувството, че си пъха носа в личния живот на човека и съкровените му ритуали.
— Да, и аз така разбрах — каза той.
— Случилото се с момичето е ужасно — каза мистър Харви. — Опитах се да изразя съчувствието си на мистър Салмън, но от опит знам колко объркан е човек в такива моменти.
— Значи опъвате шатрата всяка година? — попита Лен Фенърман. Ако е така, съседите щяха да го потвърдят.
— Преди я правех вътре, но тази година реших да я направя навън. Оженихме се през зимата. Не предполагах, че ще има толкова сняг.
— Къде вътре?
— В мазето. Ще ви покажа, ако искате. Всичките неща на Лия са все още там.
Но Лен реши, че няма смисъл.
— Достатъчно ви досаждах — каза той. — Просто исках да обиколя квартала още веднъж.
— Как върви разследването? — попита Харви. — Открихте ли нещо?
Лен не обичаше такива въпроси, макар и да смяташе, че хората, в чийто живот ровеше, са в правото си да ги задават.
— Понякога си мисля, че като им дойде времето, уликите ще се появят — отвърна той. — Когато поискат, ще се появят. — Този загадъчен, конфуциански отговор почти винаги вършеше работа.
— Говорихте ли с момчето на Елис? — попита мистър Харви.
— Разговаряхме със семейството.
— Чувам, че измъчвал животни.
— Да, наистина, момчето не е цвете за мирисане — каза Лен, — но е бил на работа в мола по това време.
— Свидетели?
— Да, има.
— Друго не ми идва наум — каза мистър Харви. — Иска ми се да можех да ви бъда по-полезен.
На Лен му се стори, че е искрен.
— Човекът определено е малко особен — каза Лен, когато се обади на баща ми, — но нямаме нищо срещу него.
— Какво каза за шатрата?
— Че я е направил за Лия, жена си.
— Мисис Стед каза на Абигейл, че името на жена му е Софи, спомням си много добре — каза баща ми.
Лен провери бележките си.
— Не, Лия е. Записал съм го.
Баща ми се разколеба. Откъде му беше дошло наум името Софи? Беше сигурен, че го е чувал, но преди години, на едно съседско парти, на което имената на деца и съпруги се сипеха като конфети между историите, които хората разказваха, за да поддържат разговора, а представените междувременно малчугани и непознати гости бяха твърде много, за да ги запомни човек.
Със сигурност си спомняше, че мистър Харви не присъстваше на това парти. Той никога не идваше на такива празненства. Според повечето съседи странеше от тях поради своята странност, но татко не мислеше така. Той също не се чувстваше в свои води на тези принудено весели сбирки.
Баща ми записа в тефтера си: „Софи?“ Без да подозира, той сложи начало на списъка на жертвите.
На Коледа семейството ми щеше да се чувства много по-добре на небето. Тук не придаваха особено значение на коледните празници. Някои се обличаха изцяло в бяло и се правеха на снежинки, и това беше всичко.