До този момент никой не беше канил брат ми да играе „Монополи“. Всички казваха, че е още много малък, но беше Коледа и ставаха чудеса. Той се втурна във всекидневната, а татко го вдигна и го сложи на скута си.
Виждаш ли тази фигурка във формата на обувка? — попита татко.
Бъкли кимна с глава.
— А сега слушай внимателно какво ще ти кажа.
— За Сузи? — по някакъв начин брат ми беше свързал фигурката с мен.
— Да, ще ти кажа къде е Сузи.
Горе в моята небесна сфера аз се разплаках. Какво друго ми оставаше?
— Тази обувка е фигурката, с която Сузи играеше „Монополи“ започна татко. — Аз играя с колата, понякога и с ръчната количка.
Линдзи играе с ютията, а когато играе мама, обикновено избира оръдието.
— Това куче ли е?
— Да, шотландски териер.
— Моя е!
— Добре — каза татко. Беше търпелив. Беше намерил начин да обясни на брат ми какво се беше случило. Държеше го на скута си и докато говореше, усещаше телцето му да натежава върху коленете му — толкова човешко, толкова топло и пълно с живот. Това му действаше успокоително. — Шотландският териер вече ще бъде твоята фигурка. А коя беше на Сузи?
— Обувката — отвърна Бъкли.
— Точно така. Моята е колата, ютията е на сестра ти, а оръдието е на мама.
Брат ми го слушаше много внимателно.
— А сега да сложим всички фигурки на игралното поле, искаш ли? Хайде, постави ги.
Бъкли взе една шепа пионки, после още една и ги изсипа между квадратчетата „Шанс“ и „Обществен фонд“.
— Да приемем, че другите фигурки са на нашите приятели.
— Като Нейт?
— Да, той ще бъде шапката. А игралното поле е целият свят. Сега си представи, че хвърлям зара и една от фигурките трябва да изчезне от полето. Какво означава това?
— Че не може да играе повече.
— Правилно.
— Защо? — попита Бъкли и погледна баща ми, който потрепери.
— Защо? — повтори въпроса си брат ми.
На татко не му се искаше да каже „защото животът е несправедлив“ или „защото така стоят нещата“. Искаше да намери подходящите думи, с които да обясни на едно четиригодишно дете какво е смъртта. Постави длан върху гърба на Бъкли.
— Сузи е мъртва — каза просто той, неспособен да намери обяснение чрез правилата на каквато и да било игра. — Разбираш ли какво значи това?
Бъкли се пресегна и покри с ръка обувката. Вдигна очи към татко, за да разбере дали е отговорил правилно.
Баща ми кимна.
— Няма да видиш повече Сузи, миличък. Никой от нас няма да я види.
Татко заплака. Брат ми го гледаше в очите, без да осъзнава ясно какво става.
Бъкли държеше обувката на нощното си шкафче, докато един ден тя изчезна и никой не можа да я намери.
В кухнята мама допи яйчения си коктейл, извини се и отиде в трапезарията. Започна да слага методично сребърните прибори, като подреди трите вида вилици, ножовете и лъжиците стъпаловидно, както я бяха учили в секция „Сватбени продукти“ на универсалния магазин „Уонамейкър“, където е работила, преди да се родя аз. Искаше й се да запали цигара и останалите й живи деца да изчезнат поне за малко.
— Няма ли да си отвориш подаръка? — попита Самюъл Хеклър сестра ми.
Стояха до плота, облегнати на съдомиялната и шкафовете, в които държахме салфетките и хавлиените кърпи. В стаята вдясно от тях бяха баща ми и брат ми, а от другата страна на кухнята мама мислеше кой сервиз с кои чаши да съчетае: флорентинския сервиз на „Уеджууд“ и кобалтовосините чаши, „Роял устър“ и „Маунтбатън“ или „Ленъкс“ и „Итърнал“.
Линдзи се усмихна и дръпна бялата панделка, с която беше завързано пакетчето.
— Мама я завърза — каза Самюъл Хеклър.
Тя разви синята хартия и под нея се показа черна кадифена кутийка. Взе я внимателно в ръцете си. На небето аз с вълнение очаквах да видя подаръка. Когато с Линдзи си играехме на кукли, Барби и Кен се женеха на шестнадесет години. За нас имаше само една истинска любов в живота на човека — без компромиси и без втора възможност.
— Отвори я — каза Самюъл Хеклър.
— Страх ме е.
— Давай по-смело.
Той хвана ръката й и не мога да ви опиша какво изпитах в този момент! Линдзи беше с привлекателно момче в кухнята, независимо че приличаше на вампир! Това беше новина, и то каква — сега за мен вече нямаше тайни. Тя никога не би споделила такова нещо с мен.
Може да се каже, че съдържанието на кутийката беше типично — разочароващо или чудесно, в зависимост от гледната точка. Типично, защото го бе избрало едно тринадесетгодишно момче, разочароващо, защото не беше брачна халка, но въпреки това беше прекрасно. Подаръкът беше половин златно сърце. Самюъл измъкна другата половина изпод хипарската си риза. Беше окачено на врата му с кожен шнур.