Линдзи се изчерви. Горе, на небето, аз също се изчервих.
Забравих за татко в общата стая и за мама, която подреждаше сребърните прибори. Видях как Линдзи се приближава до Самюъл Хеклър и го целува. Беше страхотно. Имах чувството, че съм едва ли не жива.
Шеста глава
Две седмици преди смъртта си излязох от къщи по-късно от обикновено и когато стигнах до училище, в асфалтирания кръг, където спираха автобусите, нямаше никого.
Дежурният учител записваше имената на всеки, опитал се да влезе през главния вход след първия звънец. Не ми се искаше да ми звъннат на пейджъра по време на час и да ме пратят да чакам реда си на твърдата дървена пейка пред кабинета на мистър Питърфорд, отговарящ за реда и дисциплината. Цялото училище знаеше, че той кара провинилия се да се наведе и отупваше задницата му с една дървена линия. Учителят по трудово беше пробил в нея дупки, за да се намали въздушното съпротивление при замаха и да боли повече, когато се стовари върху джинсите ни.
Никога не бях закъснявала много, нито пък бях извършвала толкова тежко провинение, че да ме налагат с линията, но като всички други деца си представях наказанието така живо, че усещах болката. Клариса ми беше казала, че „наркосите“, както наричаха наркоманите, се вмъкват през задния вход откъм актовата зала, която портиерът Клио, отпаднал от гимназията, защото редовно се друсал, винаги оставял отворена.
И така, в този ден се промъкнах зад кулисите на сцената, като внимавах да не се спъна в многобройните кабели и жици. Спрях до някакво скеле и оставих чантата с книгите си на земята, за да се среша. Бях се изхитрила да излизам от къщи с шапката със звънчета, но щом свиех зад къщата на О’Дуайърови, където не можеха да ме видят, я сменях с една стара плетена моряшка шапка на баща ми. От нея косата ми се наелектризираше и обикновено първо се отбивах в дамската тоалетна, за да я среша.
— Красива си, Сузи Салмън.
Чух гласа, но не разбрах веднага откъде идва и се огледах.
— Тук съм — каза гласът.
Погледнах нагоре и видях Рей Сингх да ме наблюдава, наведен от скелето.
— Здрасти — каза той.
Знаех, че си пада по мен. Предишната година беше пристигнал със семейството си от Англия, но Клариса ми каза, че бил роден в Индия. Да имаш външност, типична за една страна, да говориш езика на друга и накрая да се преместиш в трета, беше толкова невероятно, че умът ми не го побираше. Това веднага го правеше много привлекателен. Освен това беше стотици пъти по-умен от нас и ме харесваше. Смятах, че смокингът, с който понякога идваше на училище, и екзотичните цигари, които всъщност бяха на майка му, са признак на изисканост, а не обикновено маниерничене. Той знаеше и виждаше неща, за които ние си нямахме и понятие. В онази сутрин, когато ме заговори от скелето, сърцето ми направо слезе в петите.
— Още ли не е бил първият звънец? — попитах аз.
— Имаме час на класния при мистър Мортън.
Това обясняваше всичко. Мистър Мортън беше вечно махмурлия и се чувстваше ужасно зле първия час. Затова никога не правеше проверка.
— Какво правиш там горе?
— Ела да видиш — каза той.
Главата и раменете му се скриха от погледа ми.
Аз се колебаех.
— Хайде ела, Сузи.
През този ден за пръв път в живота си бях лошо момиче — или поне се правех на такава. Стъпих на най-долната пречка и се хванах с ръце за първата напречна греда.
— Вземи си нещата — посъветва ме Рей.
Върнах се за чантата си и непохватно се закатерих нагоре.
— Дай да ти помогна — каза той и ме подхвана под мишниците, а аз се смутих от допира на ръцете му, въпреки че бях облечена с дебело зимно яке. Седнах на края на платформата и провесих надолу крака.
— Прибери си краката — каза той. — Някой може да ни види.
Послушах го и го погледнах в очите. Изведнъж се почувствах глупаво. Какво правех там?
— Цял ден ли ще стоиш тук? — попитах аз.
— Докато свърши часът по английски.
— Бягаш от час по английски! — Бях възмутена, сякаш беше обрал банка.
— Гледал съм всички пиеси на Шекспир в Кралския Шекспиров театър — каза Рей. — Няма какво да науча от тази кучка.