— Сузи Салмън — каза тя, сякаш за да потвърди, че ме е видяла.
Да избягам от час и да се крия зад кулисите в актовата зала, до този ден беше толкова невероятно, колкото и възможността да изтърпя наказанието с линията на мистър Питърфорд.
Застанах пред нея. Държах шапката си в ръка.
— Глупава шапка — каза тя.
Повдигнах шапката със звънчета и я погледнах.
— Знам. Мама ми я оплете.
— Всичко чу, нали?
— Да, мога ли да погледна?
Рут разгъна миналото през много ръце ксерокопие.
Със синя химикалка Брайън Нелсън беше нарисувал неприлична дупка между кръстосаните крака. Отвратих се и тя го забеляза. В очите й просветна нещо, някакво скрито любопитство. Наведе се и извади от раницата си подвързан с черна кожа скицник.
Рисунките в него бяха прекрасни. Повечето на жени, но имаше и животни, и мъже. Никога не бях виждала подобно нещо. Всеки лист беше запълнен с рисунки. Разбрах, че в душата си Рут е бунтарка, но не защото рисуваше голи жени — за което връстниците й се подиграваха — а защото беше по-талантлива от учителите си. Беше бунтар от най-тихия вид. Всъщност беззащитна.
— Наистина имаш талант, Рут — казах аз.
— Благодаря — отвърна тя. Продължих да разлиствам скицника, взирайки се във всеки детайл. Бях уплашена и същевременно развълнувана от това, което се виждаше под пъпа — „машинария за правене на бебета“, както казваше мама.
Бях казала на Линдзи, че никога няма да имам бебе, и на десетгодишна възраст в продължение на шест месеца повтарях на всеки възрастен, готов да ме слуша, че ще отида да ми вържат тръбите.
Не бях наясно какво точно означава това, но знаех, че е драстична, включваща операция процедура. Татко си умираше от смях.
Преди смятах, че Рут е странна, но сега осъзнах, че тя наистина е необикновена. Рисунките й бяха толкова добри, че за момент забравих за училищните правила, звънците и свирките, на които от нас, децата, се очакваше да се подчиняваме.
След като царевичната нива беше оградена с въжета, претърсена и изоставена, Рут започна да се разхожда из нея. Увиваше се в големия вълнен шал на баба си и навличаше едно късо, одърпано палто на баща си. Скоро забеляза, че преподавателите по всички предмети, с изключение на учителя по физкултура, си мълчат, когато не посещава часовете им. Оставаха доволни, че отсъства, защото беше прекалено умна и това им създаваше проблеми. Налагаше се да внимават какво говорят, а и учебните им планове отиваха по дяволите.
За да не пътува с училищния автобус, сутрин тръгваше заедно с баща си. Той излизаше много рано и носеше червената си метална кутия за обяд. Тя имаше скосен като покрив капак и когато беше малка, баща й и позволяваше да я използва за обор, когато играеше с куклите си. Сега той криеше в нея бърбъна си. Когато стигнеха до пустия паркинг, той изключваше мотора, но не бързаше да спре отоплението.
— Наред ли е всичко? — питаше винаги той.
Рут кимваше с глава.
— По едно за добър път?
Този път дори без да кимне, тя му връчваше кутията. Той я отваряше, отвинтваше капачката на бутилката, отпиваше голяма глътка бърбън и след това й я подаваше. Тя отмяташе глава и запушваше гърлото на бутилката с език, за да влезе възможно най-малко течност в устата й, а ако баща й я наблюдаваше, поемаше пестелива изгаряща глътка.
Рут се измъкна от високата кабина. Преди изгрев-слънце навън беше студено, вледеняващо студено. Спомни си нещо, което бяхме учили в училище: когато човек се движи, му е по-топло, отколкото ако стои на едно място. Затова с бърза крачка пое право към царевичната нива. По пътя си говореше сама, на моменти се сещаше за мен. Често се подпираше на телената ограда, която разделяше футболното игрище от площадката за лека атлетика и наблюдаваше как светът се пробужда край нея.
Така през първите няколко месеца започнахме да се срещаме всяка сутрин. Слънцето се издигаше над полето и Холидей, когото баща ми пускаше да потича свободно, гонеше зайци сред високите сухи стебла на мъртвата царевица. Зайците обичаха подрязаната трева на игрището по лека атлетика и когато се приближеше, Рут виждаше тъмните им тела да се подреждат в редици по очертаните с бял тебешир линии като мъничък спортен отбор. Надбягване на зайци, идеята й хареса, на мен също. Тя вярваше, че препарираните животни се разхождат през нощта, когато хората спят. Все още мислеше, че в кутията за обяд на баща й може би се крият миниатюрни крави и овце, които се хранят със сандвичи и пият бърбън.