— Можеш да разгледаш — каза мистър Харви.
Огледах се с почуда, забелязвайки вкопаната в земята лавица, където беше сложил кутия с кибрит, батерии и една луминесцентна лампа, която беше единственият източник на някаква светлина в землянката — зловещо сияние, което щеше да направи чертите на лицето му неразличими, когато беше върху мен.
На лавицата имаше огледало, бръснач и крем за бръснене. Това ми се стори странно. Не беше ли по-удобно да се бръсне у дома? Но сигурно съм си помислила, че човек, който има солидна двуетажна къща и въпреки това си копае землянка на половин километър от нея, тъй или иначе е ку-ку. Татко си имаше една дума, с която описваше хора като него. „Този човек е голям чешит“, би казал той.
И така, аз реших, че мистър Харви е „чешит“, харесах землянката му, вътре беше топло и ми се искаше да науча как я беше построил, как я беше укрепил и къде се беше научил да прави такива неща.
Но когато кучето на семейство Гилбърт намери ръката ми три дни по-късно заедно с една издайническа шумка от царевица, залепена за нея, мистър Харви вече я беше затрупал. По това време аз все още се прехвърлях там, където съм сега. Не видях как го прави, как маха дървените подпори и прибира в торба всичките доказателства заедно с частите на тялото ми, с изключение на онази лакътна кост. А когато бях вече отвъд и можех да наблюдавам какво става на земята, бях загрижена най-вече за семейството си.
Майка ми седеше с отворена уста на един твърд стол до входната врата. Бледото й лице беше по-бледо, отколкото го бях виждала някога. Сините й очи се взираха в празното пространство. Баща ми не го свърташе на едно място. Искаше да научи подробностите и настояваше да претърси царевичната нива заедно с полицаите. Все още съм благодарна на Бог за дребничкия детектив на име Лен Фенърман. Той нареди на двама униформени да придружат баща ми, за да им покаже всички места в града, където често се отбивах с приятели. През първия ден полицаите и татко прекараха цялото време в един мол, опитвайки се да попаднат на някаква следа. Не казаха нищо на Линдзи, макар да беше на тринайсет и вече бе достатъчно голяма, за да разбере какво става. Бъкли, тогава четиригодишен, така и не разбра какво точно се е случило.
Мистър Харви ме попита дали бих искала нещо освежително. Точно това беше думата, която използва. Казах му, че трябва да се прибирам вкъщи.
— Изпий поне една кока-кола от учтивост — рече той. — Сигурен съм, че другите деца не биха ми отказали.
— Какви други деца?
— Направих тази землянка за децата в квартала. Мислех си, че може да се превърне в нещо като клуб.
Не му повярвах дори и тогава. Помислих си, че лъже, при това неубедително. Но си въобразих, че е самотен. Бяхме чели за хора като него в часовете по здравно обучение. Мъже, които не могат да си намерят жена, ядат всяка вечер замразена храна и толкова много се страхуват, че ще бъдат отхвърлени, че не се решават да си вземат дори домашен любимец. Дожаля ми за него.
— Добре — съгласих се аз. — Ще изпия една кола.
Малко по-късно той каза:
— Топло ли ти е, Сузи? Защо не си свалиш якето?
Направих го.
— Ти си много красива, Сузи — отбеляза мистър Харви.
— Благодаря — отвърнах аз, въпреки че ме погледна с поглед, от който можеш да се напишкаш от страх, както си говорехме с приятелката ми Клариса.
— Имаш ли си приятел?
— Не, мистър Харви — казах аз. Изгълтах останалата кола, въпреки че ми дойде много, и добавих: — Трябва да си тръгвам, мистър Харви. Това място е страхотно, но наистина трябва да се прибирам.
Той се изправи и отново застана като гърбушко пред шестте стъпала от пръст, които водеха към белия свят.
— Не знам защо си мислиш, че ще те пусна да си отидеш.
Продължих да говоря само за да не мисля, че мистър Харви не е просто „чешит“. Стана ми гадно и се разтреперих от страх, когато ми препречи изхода.
— Мистър Харви, наистина трябва да се прибирам вкъщи.
— Съблечи се.
— Какво?
Съблечи се — повтори той. — Искам да проверя дали си девствена.
— Девствена съм, мистър Харви.