След като Линдзи ми остави ръкавиците, които получи за Коледа, на края на царевичната нива до футболното игрище, една сутрин ги намериха зайците. Те ги изследваха и душеха пръстите им, подплатени с кожата на техните роднини. После видях Рут да ги вдига, преди да ги е грабнал Холидей. Тя обърна наопаки едната ръкавица и допря козината до бузата си. Погледна към небето и каза: „Благодаря ти.“ Беше ми приятно да си мисля, че го каза на мен.
През тези утрини се привързах към Рут, чувствах, че по някакъв необясним начин, намирайки се от двете противоположни страни на границата между живите и мъртвите, ние сме обречени да бъдем заедно. Две момичета, различни от другите, които се бяха намерили по най-странен начин — аз минах край нея и тя потръпна.
Рей обичаше да ходи пеша като мен. Живееше в другия край на квартала, близо до училището. Беше виждал Рут Конърс да се разхожда сама из футболното игрище. След Коледа гледаше да не се задържа много в училище, идваше в последния момент и бързаше да си тръгне веднага след часовете. Искаше да заловят убиеца ми не по-малко от моите родители. Докато не го хванеха, върху Рей щеше да тегне сянката на подозрението, макар че имаше алиби.
Избра една сутрин, когато баща му нямаше да ходи в университета. Взе термоса му и го напълни със сладкия чай на майка си. Тръгна рано, настани се в бетонния кръг на гюлетласкачите, сядайки върху металния обръч, на който опираха краката си, и зачака.
Видя я да върви от другата страна на телената ограда, която разделяше училището от спортния комплекс и най-популярната част от него — футболното игрище. Потърка ръцете си, за да ги стопли, и се замисли какво да й каже. Беше събрал смелост, не защото вече ме беше целувал — цел, която си беше поставил цяла година преди осъществяването й — а защото беше четиринадесетгодишен и се чувстваше безкрайно самотен.
Видях, че Рут наближава футболното игрище, без да знае, че не е сама. Притискаше до гърдите си една поетична антология, която баща й беше намерил, докато разчистваше вехториите от една стара, подлежаща на събаряне къща. Имайки предвид новото й увлечение, беше решил, че ще й хареса.
Рей се изправи и тя го видя отдалеч.
— Здравей, Рут Конърс! — провикна се той и размаха ръце.
Рут погледна към него и се сети за името му — Рей Сингх. Не знаеше почти нищо за него. Беше дочула слуховете, че полицаите са ходили в дома му, но споделяше мнението на баща си — „Дете не може да извърши такова нещо“ — и се приближи без страх към него.
— Направил съм чай, в термоса е — каза Рей.
Изчервих се на небето заради него. Много го биваше, когато става въпрос за неща като „Отело“, но в момента се държеше като глупак.
— Не, благодаря — отвърна Рут. Застана пред него, но все пак на почетно разстояние. Ноктите й се впиваха в овехтялата корица на поетичната антология.
— Бях там онзи ден, когато със Сузи си приказвахте зад кулисите — каза Рей. Подаде й термоса. Тя не се приближи и не протегна ръка да го поеме.
— Сузи Салмън — поясни той.
— Знам кого имаш предвид — каза тя.
— Ще ходиш ли на панихидата?
— Не знаех, че ще има — каза тя.
— Аз не мисля да ходя.
Не отмествах очи от устните му. Бяха по-червени от обикновено заради студа. Рут пристъпи към него.
— Искаш ли балсам за устни? — попита тя.
Рей повдигна ръцете си в плетени ръкавици към устата си и няколко влакънца се закачиха за напуканите му устни, които бях целувала. Рут бръкна в джоба на палтото си и извади тубичката с балсама.
— Ето. Вземи. Имам цял куп от тях.
— Много си мила — каза той. — Ще ми правиш ли компания, докато започнат да пристигат автобусите?
Седнаха един до друг в кръга на гюлетласкачите. Отново бях свидетел на нещо, което преди никога не бих могла да видя — как двамата стоят един до друг. По тази причина Рей ми изглеждаше още по-привлекателен. Очите му бяха тъмносиви. Гледайки го от небето, без колебание се потапях в тях.
Тези срещи се превърнаха за тях в ритуал. В дните, когато бащата на Рей отиваше да чете лекции, Рут му носеше по малко бърбън в джобната манерка на баща си; в останалите дни пиеха подсладен чай. Студът ги пронизваше до кости, но те не му обръщаха внимание.
Разговаряха за това как се чувства един чужденец в Нористаун. Четяха на глас стихове от антологията на Рут. Обсъждаха плановете си за бъдещето. Рей искаше да стане лекар, а Рут художничка и поетеса. Съставиха списък на евентуалните кандидати за тайния клуб на чудаците от нашия клас. Някои от номинациите бяха очевидни, например Майк Бейлс, който беше тъпкан с наркотици и никой не разбираше как още го търпят в училище, и Джеремая, пришълец от Луизиана, смятан за чужденец почти като Рей. Имаше и такива, на които много не им личеше, че са чудаци, например Арти, който разпалено говореше на всички за свойствата на формалдехида. Или Хари Орланд, толкова стеснителен, че обуваше шортите си за физкултура върху джинсите. И Вики Кърц, за която всички си мислеха, че се справя добре след смъртта на майка си, но Рут я беше видяла да спи върху нападалите борови иглички зад училищния трафопост. Понякога разговаряха и за мен.