— Толкова е странно — каза Рут. — Заедно сме още от детската градина, но в онзи ден зад кулисите в актовата зала като че ли се срещнахме за пръв път.
— Тя беше страхотна — каза Рей. Спомни си как се докоснаха устните ни, когато се бяхме озовали насаме край шкафчетата в коридора. Как се бях усмихнала със затворени очи и после едва не побягнах. — Мислиш ли, че ще го намерят?
— Сигурно ще го хванат. Знаеш ли, че сме само на стотина метра от мястото, където е станало?
— Да, знам — каза той.
Двамата седяха на металния обръч в сектора за тласкане на гюле и държаха чаши чай в облечените си в ръкавици ръце. Вече никой не ходеше в царевичната нива. Когато някоя топка излетеше извън границите на футболното игрище, момчетата си даваха взаимно кураж, преди да се решат да навлязат в полето и да я приберат. В онази сутрин слънчевите лъчи прорязваха пътя си през мъртвите стебла на царевицата, но не топлеха.
— Намерих ги тук — каза тя и посочи към кожените ръкавици.
— Мислиш ли си понякога за нея? — попита той.
Замълчаха.
— Непрекъснато — каза най-после Рут. По гръбнака ми пробягаха тръпки. — Знаеш ли, понякога си мисля, че тя извади късмет. Мразя това място.
— Аз също — каза Рей. — Но съм живял и на други места. Това тук е временен ад, а там — постоянен.
— Да не искаш да кажеш…
— Тя е в рая, ако вярваш, че такова място съществува.
— Ти не вярваш ли?
— Не, мисля, че не.
— А аз вярвам каза Рут. — Е, не в разните му там ангели с крила, но вярвам, че има рай.
— Дали е щастлива там?
— Все пак е рай, нали?
— Но какво означава това?
Чаят беше студен като лед и първият звънец вече беше ударил. Рут се усмихна с чаша пред устата си.
— Както би казал баща ми, отървала се е от тази помийна яма.
Когато татко почука на вратата на дома на Рей Сингх, занемя при вида на майка му Руана. Не че беше особено гостоприемна, не можеше да се каже, че се радва да го види, но нещо в черните й коси и сивите й очи, дори в особения начин, по който отстъпи от вратата, след като я отвори, му направи огромно впечатление.
Беше чувал какво говорят полицаите за нея: била студена, била снобка, била надута и странна. Така си я представяше, преди да я види.
— Заповядайте, влезте — покани го тя, когато той й се представи. Като чу фамилията му, Салмън, притворените й очи се отвориха широко — тъмни бездни, в които ти се иска да потънеш.
Татко почти залиташе, когато тя го отведе в малката всекидневна. На пода в три реда бяха подредени книги с изправени гръбчета. Беше облечена в жълто сари и с нещо като три четвърти панталони от златно ламе. Краката и бяха боси. Мина по мокета, заведе госта си до дивана, и попита:
— Нещо за пиене?
Татко кимна с глава.
— Топло или студено?
— Топло.
Тя излезе от стаята, а той седна на дивана, тапициран с кафяв плат на карета. Срещу него на прозорците, под които бяха наредени саксии имаше дълги муселинени завеси, през които студената зимна светлина проникваше трудно. Изведнъж му стана много топло и почти забрави за целта на посещението си при семейство Сингх, чийто адрес беше проверил два пъти тази сутрин.
Татко тъкмо си мислеше, че е уморен, а беше обещал на мама да вземе от Химическото чистене някакви отдавна готови дрехи, когато мисис Сингх се появи с чая върху един поднос и го сложи на масата пред него.
— За съжаление нямаме много мебели. Д-р Сингх още чака да бъде назначен на постоянно място.
Тя отиде до съседната стая и се върна с пурпурна възглавница, положи я на пода и седна на нея с лице към татко.