Д-р Сингх в университета ли преподава? — попита баща ми, въпреки че го знаеше. Всъщност до известна степен му беше неудобно, защото знаеше доста неща за тази красива жена и мебелирания й дом.
— Да — отвърна тя и наля чай. Беше тихо. Подаде му чашата, той я взе и тя каза:
— Рей беше с него в деня, когато беше убита дъщеря ви. Тя го привличаше като магнит.
— Сигурно това е причината да сте тук? — продължи тя.
— Да. Искам да говоря с него.
— Както знаете, в момента е на училище. — Беше подвила встрани краката си в златистите панталони. Ноктите и бяха дълги и без да са загрубели от дългогодишните й занимания с танци.
— Исках да намина и да ви уверя, че не му желая злото — каза той. Наблюдавах го. Никога не го бях виждала такъв преди. Като че се освобождаваше от товара на думите — трупани дълго глаголи и съществителни. Наблюдаваше краката й, свити на фона на кафявия килим, и мъничкото петънце мека светлина, която проникваше през завесите и докосваше дясната й буза.
— Не е направил нищо лошо. Той обичаше дъщеря ви. Ученическо увлечение, но все пак…
Майката на Рей познаваше ученическите увлечения от личен опит. Младежът, който носеше вестника, спираше с колелото си пред дома й с надеждата, че тя е близо до вратата и когато чуе тупването на „Филаделфия инкуайърър“ на верандата, ще се покаже и ще му помаха с ръка. Дори нямаше нужда да се усмихва — тя, всъщност рядко се усмихваше извън своя дом. Очите й, походката й на танцьорка и премерените движения на тялото й бяха достатъчно изразителни.
Когато полицаите се изсипаха в затъмнения хол в търсене на убиеца, Руана така ги беше впечатлила, че те се бяха съгласили да пият чай, насядали на пода върху копринени възглавници. Очакваха, че ще се разбъбри, както ставаше с всички привлекателни жени, но колкото и да се опитваха да спечелят благоразположението й, тя стоеше изправена до прозореца, докато разпитваха сина й.
— Радвам се, че Сузи се е харесала на такова добро момче — каза татко. — Ще благодаря на сина ви за това.
Тя се усмихна, но устните й не се разтвориха.
— Беше й написал любовно послание — каза той.
— Да, знам.
— Иска ми се и аз да го бях направил — каза той. — Да бях й казал, че я обичам в онзи последен ден.
— Да, разбирам.
— Но синът ви го направи.
— Да.
Очите им се срещнаха за миг.
— Сигурно сте изкарали полицаите от кожата им — каза той и се усмихна, повече на себе си, отколкото на нея.
— Дойдоха, за да обвинят Рей — каза тя. — Отношението им към мен не ме интересува.
— Сигурно са го изтормозили — каза татко.
— Не, не бих го позволила — каза тя твърдо и остави чашата си на подноса. — Зная, че не можете да изпитвате съчувствие към Рей и към нас, родителите му.
Татко се опита да възрази.
Тя вдигна ръка, за да го спре.
— Загубили сте дъщеря си и дойдохте тук с някаква цел. Затова ще ви изслушам, но няма да ви позволя да се ровите в живота ни.
— Не исках да ви обидя — каза той. — Аз само…
Тя отново вдигна ръка.
— Рей се връща след двадесет минути. Първо аз ще говоря с него, за да го подготвя, след това можете да разговаряте с него за дъщеря си.
— Какво толкова казах?
— Добре, че нямаме много мебели. Така един ден можем да си съберем багажа и да се махнем оттук.
— Надявам се, че ще останете — каза татко. Той беше възпитан да бъде учтив още от дете, мен също ме бяха възпитавали в този дух, но той изрече тези думи, защото част от него не искаше да се раздели с тази студена жена — може би не точно студена, а сдържана, и твърда, без да е от камък.
— Много мило от ваша страна, но вие дори не ме познавате — отвърна тя. — Да почакаме Рей заедно.
Татко беше излязъл от къщи посред един спор между Линдзи и майка ми. Мама се опитваше да убеди Линдзи да отидат в клуба на Младежкото християнско дружество и да поплуват в басейна. Без да се замисля, Линдзи изтърси: „По-скоро бих умряла!“ Татко видя как мама замръзва на мястото си, след това избухва в сълзи и тичешком отива в спалнята, за да се наплаче насаме. Той тихомълком пъхна бележника в джоба си, взе ключовете за колата от куката до задната врата и се измъкна навън.
През първите два месеца мама и татко се движеха в различни орбити. Единият оставаше у дома, другият излизаше. Татко заспиваше на зеления си стол в работната стая, а когато се събудеше, се промъкваше на пръсти в спалнята и се пъхаше в леглото. Майка ми обикновено издърпваше завивките към себе си и той лежеше отвит, свит на кълбо, готов да скочи при всеки зов, готов на всичко.