— Знам кой я уби — чу се той да казва на Руана Сингх.
— Съобщихте ли в полицията?
— Да.
— И какво казаха те?
— Че засега не разполагат с нищо друго, освен моите подозрения, което да го свързва с престъплението.
— Подозрението на един баща… — започна тя.
— … е силно като майчината интуиция.
Този път усмивката й беше по-широка.
— Той живее в квартала.
— Какво правите по въпроса?
— Проучвам всички подозрителни факти — отвърна баща ми, като съзнаваше как звучи това.
— И моят син…
— … е възможна следа.
— Може би прекалено ви е страх от другия човек.
— Не мога да стоя със скръстени ръце — протестира баща ми.
— Ето че пак се върнахме на изходната точка, мистър Салмън каза тя. — Вие не ме разбирате. Не казвам, че да дойдете тук е грешка. До известна степен сте прав. В цялата тази история ви се иска да намерите топлина и уют. Търсенията ви, ви доведоха дотук. Това е добре. Но се безпокоя дали е добре за моя син.
— Не ви мисля злото.
— Как е името на този човек?
— Джордж Харви. — За пръв път той изрече това име пред някой друг, освен Лен Фенърман.
Тя не отговори и се изправи. Обърна се с гръб към него и отиде до единия прозорец, после до другия и дръпна завесите настрани. Пускаше светлината след края на училищните занятия. Гледаше към пътя, по който Рей се прибираше у дома.
— Рей се връща. Отивам да го посрещна. Извинете ме, трябва да си облека палтото и да се обуя. — Тя замълча. — Мистър Салмън, бих постъпила точно като вас. Бих говорила с всички, с които е необходимо, но не на всеки бих казала името на човека, когото подозирам. И когато се убедя, че наистина е той, ще намеря таен начин да го убия.
Чу я как се движи в коридора, чу и потракването на метални закачалки, когато тя взе палтото си. След няколко минути вратата се отвори и затвори. Отвън нахлу студен въздух. После я видя на пътя да поздравява сина си. Никой от двамата не се усмихна. Главите им бяха наведени надолу. Устните им се движеха. Рей прие факта, че баща ми го чака в собствения му дом.
В началото с мама мислехме, че Лен Фенърман се отличава от останалите полицаи само външно. Беше по-нисък от здравеняците в униформи, които често го придружаваха. Но имаше и не толкова забележими на пръв поглед особености — често изглеждаше замислен, не обичаше много да се шегува и винаги беше сериозен, когато говореше за мен или за обстоятелствата по случая. В разговорите с мама обаче си пролича, че по душа Лен Фенърман е оптимист. Той беше убеден, че ще заловят убиеца ми.
— Може би не днес и не утре — каза той на мама, — но някой ден той все пак ще се издаде. Такива хора не се отказват от навиците си.
Мама правеше компания на Лен Фенърман, докато татко се върне от дома на семейство Сингх. Цветните моливи на Бъкли бяха пръснати върху опаковъчната хартия, с която тя беше застлала масата във всекидневната. Бъкли и приятелят му Нейт бяха рисували, докато главите им започнаха да клюмат като натежали на стъбълцата си цветя и мама ги отнесе на ръце — първо единия, после другия — до дивана. Заспаха с глави в двата противоположни края, а в средата краката им почти се допираха.
Лен Фенърман беше достатъчно съобразителен, за да говори шепнешком, но както мама забеляза, нямаше голяма слабост към децата. Гледаше я как носи на ръце двете момчета, но не стана да й помогне и не каза нищо, за разлика от другите полицаи, които обикновено съдеха за майките по техните деца — както живи, така и мъртви.
— Джек иска да говори с вас — каза мама. — Но сигурно сте твърде зает, за да го дочакате.
— Не, не съм толкова зает.
Един непокорен кичур коса се измъкна иззад ухото на мама, което смекчи израза на лицето й. Лен също го забеляза.
— Отиде в дома на горкия Рей Сингх — обясни тя и прибра кичура зад ухото си.
— Съжалявам, че се наложи да го разпитваме — каза Лен.
— Да. Никое момче не е способно да… Тя не можа да изрече думата и той не настоя.
— Алибито му е желязно.
Мама взе един молив от масата.
Лен Фенърман я наблюдаваше как рисува фигурки на хора и кучета. Бъкли и Нейт тихо похъркваха на дивана. Брат ми се беше свил като ембрион и смучеше палеца си. Навик, за който мама все повтаряше, че за да го преодолее, трябва всички да се обединим и да му помогнем. Но в момента завиждаше на безоблачния му покой.