— Напомняте ми за жена ми — каза Лен след дълга пауза, по време на която мама нарисува един оранжев пудел и нещо, което приличаше на син кон, подложен на електрошокова терапия.
— И нея ли не я бива в рисуването?
— Не обичаше да говори, когато няма какво да каже.
Минаха още няколко минути. На хартията се появи жълт кръг слънце, после кафява къща с цветя край вратата розови, сини, пурпурни.
— Използвахте минало време.
Чуха да се отваря вратата на гаража.
Почина скоро след като се оженихме — отвърна той.
— Татко! — извика Бъкли и скочи, забравил за Нейт и всички останали.
— Съжалявам — каза тя на Лен.
— Аз също — каза той. — За Сузи. Съвсем искрено.
Отзад в коридора татко приветства Бъкли и Нейт с възклицания и викове „Ще ме задушите!“, както правеше винаги, когато го посрещахме и се мятахме на врата му след дългия ден. Макар и престорено, той демонстрираше добро настроение заради брат ми и това за него често беше хубавата част от деня.
Мама гледаше към Лен Фенърман, когато татко влезе във всекидневната. Изтичай до умивалника, искаше ми се да й кажа, погледни в канала към земята. Аз съм там и чакам. Аз съм тук горе и ви наблюдавам.
Именно Лен Фенърман пръв поиска от мама училищната ми снимка, когато в полицията все още смятаха, че може би ще ме открият жива. В портфейла му имаше купчина такива снимки. Сред фотографиите на тези мъртви деца и непознати лица имаше и една на жена му. Когато приключеше разследването, той отбелязваше датата отзад на снимката. Ако случаят беше все още открит, макар официално да не се работеше вече по него, на гърба не пишеше нищо. Обратната страна на моята снимка беше празна. Както и снимката на жена му.
— Как сте, Лен? — попита баща ми. Холидей подскачаше и се търкаше в краката му, за да го погали.
— Чувам, че сте ходили при Рей Сингх — каза Лен.
— Момчета, защо не отидете да си играете в стаята на Бъкли? — предложи мама. — Детектив Фенърман и татко трябва да си поговорят.
Седма глава
Виждаш ли я? — попита Бъкли, докато с Нейт се изкачваха по стълбището, а Холидей ги следваше по петите.
— Това е сестра ми.
— Не — отговори Нейт.
— Беше отишла някъде, но сега пак е тук. Да се надбягваме!
И тримата — двете момчета и кучето — хукнаха нагоре по стъпалата на извитата стълба.
Стараех се да не мисля много за Бъкли, за да не види лицето ми в някое огледало или капаче на бутилка. Както всички други, опитвах се да го предпазя.
— Много е малък — казах на Франи.
— Откъде, мислиш, се появяват въображаемите приятели? — попита тя.
Двете момчета поседяха няколко минути под едно копие на надгробна плоча в рамка, окачено пред спалнята на родителите ми. Беше от един гроб в лондонско гробище. Мама беше ни разказала, на мен и на Линдзи, че с татко се чудели как да украсят стените в дома си и по време на медения си месец срещнали една стара жена, която ги научила да правят копия на надгробни плочи, като трият с молив или въглен върху хартия. Когато навърших десет години, повечето от тези копия бяха свалени долу в мазето и на тяхно място по стените на къщата ни се появиха ярки гравюри, които да стимулират развитието на децата. Но Линдзи и аз обичахме копията на надгробните плочи, особено тази, под която в онзи следобед бяха застанали Бъкли и Нейт.
С Линдзи често лягахме на пода под това копие. Представях си, че аз съм рицарят, изобразен на камъка, а Холидей беше вярното му куче, свило се в краката му. Линдзи играеше ролята на неговата съпруга, която напразно очаква завръщането му. Колкото и сериозни да бяхме в началото, накрая се заливахме от смях. Линдзи обясняваше на мъртвия рицар, че една жена трябва да продължи напред, че не може да остане свързана цял живот е една замръзнала в безвремието статуя. Аз се гневях и негодувах, но не за дълго. Накрая тя описваше своя нов любим — дебелия месар, който я снабдяваше с хубаво месо, или пък сръчния ковач, който й правеше закачалки. „Ти си мъртъв, рицарю“, казваше тя. „Време е да продължа напред.“
— Снощи тя дойде и ме целуна по бузата — каза Бъкли.
— Не е вярно.
— Вярно е.
— Наистина?
— Да.
— Каза ли на майка си?
— Това е тайна — отвърна Бъкли. — Сузи ми каза, че не е готова да говори с тях. Искаш ли да ти покажа още нещо?
— Да, искам — отвърна Нейт.
Двамата станаха и се отправиха към детските стаи, като оставиха Холидей да дреме под копието на надгробния камък.