— Джек-и-и — провикна се баба, щом излезе от колата и се отправи към предната веранда, където стояха родителите ми. — Трябва да пийнем нещо по-силно! — След това забеляза Линдзи, която се опитваше да се промъкне нагоре по стълбите и да отложи поне с няколко минути срещата с гостенката. — Това дете ме мрази — каза тя. Усмивката й замръзна, разкривайки два реда идеални бели зъби.
— Но, мамо — каза майка ми, а на мене ми се прииска да се потопя в печалните й очи океани. — Сигурна съм, че Линдзи просто иска да се приведе в по-приличен вид.
— В тази къща такова нещо е невъзможно! — отвърна баба.
— Лин — намеси се татко, — домът ни вече не е същият, очаквам да разбереш това. Но щом искаш нещо за пиене, все ще се намери нещо.
— Ти си все така благороден, Джек — каза баба.
Мама взе палтото й. Бяха затворили Холидей в кабинета на татко веднага щом Бъкли извести пристигането на баба от наблюдателния си пост на прозореца на горния етаж. Той обичаше да се хвали пред Нейт и пред всеки, който проявяваше желание да го слуша, че неговата баба се вози в най-големите коли на света.
— Изглеждаш чудесно, мамо — каза майка ми.
— Х-м-м-м. — Баба се възползва от това, че баща ми го няма, и попита: — Как е той?
— Всички се справяме, но не е лесно.
— Все още ли смята, че това е работа на онзи човек?
— Да, все още смята, че е той.
— Знаеш ли, че той може да ви съди за това? — каза баба.
— Не е казал на никого, освен на полицията.
Но те не знаеха, че седнала на най-горното стъпало, сестра ми ги чува.
— Това е добре. Разбирам, че трябва да обвини някого, но…
— Лин, коктейл с уиски или мартини? — Провикна се татко откъм коридора.
— А ти какво ще пиеш?
— Всъщност напоследък не пия — отвърна той.
— Твоя работа. Всъщност не е нужно да ме обслужваш. Знам къде е алкохолът в тази къща.
Без „фантастичното“ си кожено палто баба беше слаба като вейка.
— Трябва да гладуваш — учеше ме тя, когато бях на единадесет години. — Трябва да свикнеш да гладуваш, милинка, преди да си станала много дебела. „Пухкава“ е просто друг начин да кажеш „грозна“ — Тя и майка ми спореха дали съм достатъчно голяма, за да взимам хапчета за отслабване, нейния „спасител“, както тя ги наричаше: „Предлагам на дъщеря ти собствения си спасител, а ти си против?“
Докато бях жива, всички постъпки на баба ми се струваха глупави. Но този ден се случи нещо странно, когато тя пристигна с наетата лимузина, отвори вратата и нахлу в къщата. Въпреки показния си шик тя върна светлината в нашия дом.
— Имаш нужда от помощ, Абигейл — каза баба, след като приключи с първото истинско ястие, което майка ми беше приготвила след моето изчезване.
Мама се смая. Мивката беше пълна със сапунена вода, тя беше сложила сините си гумени ръкавици и се канеше да измие чиниите. Линдзи стоеше с кърпа, готова да ги подсуши. Предположи, че след вечеря баба ще поиска Джек да й налее още едно питие.
— Много любезно от твоя страна, мамо.
— Няма защо да ми благодариш — отвърна баба. — Отивам до хола да взема вълшебното си куфарче.
— О, не — чух мама да казва под нос.
— Да, да, вълшебното куфарче — оживи се Линдзи, която не беше продумала по време на вечерята.
— Мамо, моля те — запротестира майка ми, когато баба Лин се върна.
— Добре, деца, разчистете масата и накарайте майка си да дойде тук. Сега ще я разкрася.
— Но това е лудост. Трябва да измия всичките тези чинии.
— Абигейл — обади се татко.
— О, не. Теб можа да те накара да пиеш, но няма да й позволя да ме доближи с тези инструменти за мъчение.
— Не съм се напил — отвърна той.
— Но се усмихваш — каза мама.
— Дай го под съд тогава — намеси се баба. — Бъкли, хвани майка си за ръка и я доведи тук.
Брат ми не се нуждаеше да го убеждават. Беше му забавно някой да командва майка му.
— Бабо Лин? — обади се стеснително Линдзи.
Бъкли поведе мама към един кухненски стол, който баба беше обърнала към себе си.
— Какво, скъпа?
— Можеш ли да ме научиш да се гримирам?