— Но мамо, тя даже не ми знаеше името хленчеше Линдзи, докато мама закопчаваше многобройните копчета на палтото й. Поредният непрактичен подарък от баба Лин, мислеше си майка ми.
— Но поне те назоваваше с някакво име — казах аз.
Беше през седмицата след Великден и пролетта настъпваше с необичайно топло време. Сняг беше останал само на някои по-усойни места и макар в основата на надгробните камъни в гробището на църквата, която посещаваха семейство Утемайър, все още да имаше малки преспи, наоколо лютичетата вече бяха наболи.
Църквата на Утемайърови беше необичайна. „Англиканско католическа“, обясни баща ми в колата. На нас с Линдзи това ни се видя много забавно. Татко не искаше да идва, но коремът на мама беше вече толкова голям, че не можеше да шофира. През последните няколко месеца от бременността й с Бъкли беше абсурд да се смести зад волана. Чувстваше се толкова некомфортно през по-голяма част от времето, че гледахме да не се навъртаме край нея, за да не ни товари с разни задачи.
Заради положението, в което се намираше, тя се измъкна от това, за което после с Линдзи не спряхме да говорим в продължение на седмици, а аз непрекъснато сънувах — прощаването с мъртвеца. Беше ясно, че мама и татко са против, но когато настъпи моментът хората да минат край ковчега, мистър Утемайър дойде право при нас.
— Коя от вас е момичето, което тя наричаше Натали? — попита той.
Ние го погледнахме втренчено. След това аз посочих Линдзи.
— Моля те, ела да се простиш с нея — каза той. Парфюмът му беше по-сладникав дори от онзи, който понякога използваше мама. От миризмата, която ме удари в носа, и обидата, че съм отхвърлена, почти се разплаках. — Ти също можеш да дойдеш — обърна се той към мен. Хвана ни за ръка със сестра ми и тръгнахме по пътеката.
Това, което видях, не беше мисис Утемайър. Беше нещо друго, но в същото време беше и мисис Утемайър. Опитвах се да гледам само златните пръстени на ръцете й.
— Мамо — каза мистър Утемайър, — доведох малкото момиченце, което ти наричаше Натали.
Линдзи и аз по-късно си признахме, че сме очаквали мисис Утемайър да проговори и че независимо една от друга сме решили да се хванем за ръце и да си плюем на петите, ако това стане.
След една-две мъчителни секунди всичко свърши и отново се върнахме при мама и татко.
Не бях много изненадана, когато за пръв път срещнах мисис Бетел Утемайър на небето. Нито пък бях шокирана, когато с Холи я видяхме да води за ръка едно малко русо момиченце, което ни представи като дъщеря си Натали.
Сутринта на моята панихида Линдзи излезе от стаята си в последния момент. Не искаше мама да види, че все още е с грима и да я накара да се измие. Освен това реши, че няма нищо лошо да вземе някоя рокля от моя гардероб. И че аз няма да имам нищо против.
Странно ми беше да я наблюдавам.
Тя отвори вратата на стаята ми — превърнала се в склад, в който от февруари насам всички все по-често влизаха, макар че никой — нито мама и татко, нито Бъкли и Линдзи — не си признаваше, че е влизал там или е взел нещо, което няма намерение да върне. Не забелязваха следите, които всеки от тях оставяше при посещението си. А за безпорядъка обвиняваха Холидей, дори и в случаите, когато беше изключено виновният да е той.
Линдзи искаше да бъде красива заради Самюъл. Отвори двете врати на дрешника и огледа нахвърляните там дрехи. Не бях много подредена и всеки път, когато мама ни караше да почистим и сложим в ред стаите си, събирах всичко, което се търкаляше по пода или леглото, и го напъхвах в дрешника.
Когато ми купуваха нови дрехи, Линдзи мечтаеше веднага да се сдобие с тях, но й се налагаше да ги доизносва чак след като ми станеха малки.
— Боже мой — прошепна тя в тъмнината на дрешника. Беше гузна, но същевременно и радостна, че всичко, което вижда там, е вече нейно.
— Ало! Чук-чук — обади се баба Лин.
Линдзи подскочи.
— Извинявай, че те стреснах, скъпа — каза тя. — Просто чух, че влизаш тук.
Беше облечена с рокля, за която мама би казала, че е в стил „Джаки Кенеди“. Тя така и не разбра защо майка й не напълнява в ханша и може да облече права рокля, която да й стои като излята, въпреки че беше шестдесет и две годишна.
— Какво искаш? — попита Линдзи.
— Не мога да си вдигна ципа.
Баба се обърна и Линдзи видя това, което никога не бе виждала при мама: черен сутиен и горната част на фустата й. Приближи се и вдигна ципа, като се опитваше да не докосва нищо друго, освен езичето му.