— Ще можеш ли да се справиш с теленото копче горе? — попита баба Лин.
Около шията на баба се носеше аромат на пудра и „Шанел № 5“.
— Ето затова е нужен мъж — не можеш сама да се справиш с такива неща.
На ръст Линдзи беше стигнала баба и щеше още да расте. Хвана с едната си ръка кукичката, а с другата гайката и тогава забеляза кичурчетата боядисана руса коса на тила й, както и сивия мъх, който се спускаше по врата към гърба й. Линдзи я закопча и остана на мястото си.
— Вече не помня как изглежда — каза Линдзи.
— Какво? — обърна се баба.
— Не мога да си спомня — каза Линдзи. — Забравила съм как изглежда шията й. А може и да не съм я виждала?
— О, миличка — каза баба Лин. — Ела тук. — Тя разтвори обятията си, но Линдзи пъхна главата си в дрешника.
— Трябва да съм красива.
— Но ти си просто прелестна — каза баба.
Дъхът на Линдзи секна. Баба Лин никак не обичаше да раздава комплименти. Затова неочакваната й похвала беше по-ценна от злато.
— Сега ще ти намерим един хубав тоалет — каза баба и се приближи до дрешника. При избирането на дрехи нямаше равна на себе си. Когато редките й посещения съвпадаха с началото на учебната година, тя ни водеше със сестра ми по магазините. Ние гледахме с възхищение как чевръстите й пръсти пробягват по закачалките като по клавиатура. После внезапно, само след миг колебание, измъкваше рокля или блуза и ни я показваше.
— Какво ще кажете за това? — питаше тя.
И всеки път изборът й беше чудесен.
Сега преценяваше моите блузи и поли, вадеше ги и ги мереше на тялото на сестра ми, като междувременно не спираше да говори:
— Майка ти е в ужасно състояние, Линдзи. Никога не съм я виждала такава.
— Бабо.
— Тихо, защото мисля.
Държеше любимата ми рокля, с която ходех на църква. Беше от тъмно каре с кръгла якичка и много я харесвах. Беше широка и дълга и можех да седя на пейката в църквата е кръстосани крака, защото стигаше чак до пода.
— Къде е намерила този чувал? — попита баба. — Баща ти също не е добре. Направо се е побъркал.
— Кой е този човек, за когото попита мама?
Баба настръхна:
— Какъв човек?
— Ти попита дали татко все още смята, че онзи човек го е направил. Кого имаше предвид?
— Ето, виж тази! — Баба извади една тъмносиня къса рокля, която сестра ми не беше виждала, защото беше на Клариса.
— Много е къса — каза Линдзи.
— Не мога да повярвам, че майка ти е позволила на сестра ти да купи нещо толкова елегантно.
Татко извика от коридора, че до десет минути всички трябва да сме долу.
Баба Лин се разбърза. Помогна на Линдзи да облече тъмносинята рокля, след това изтичаха до стаята й за обувки и накрая под лампата в коридора оправи размазаната очна линия на сестра ми, потъмни миглите й със спирала и завърши с пудра, която нанесе, движейки тампончето по бузите й отдолу нагоре. Чак когато слязоха долу и мама започна да роптае, че роклята е много къса, гледайки подозрително баба Лин, аз и сестра ми забелязахме, че баба изобщо не е гримирана. В колата Бъкли се возеше между тях на задната седалка и когато доближиха църквата, погледна баба и я попита какво прави.
— Когато нямаш време за руж и това върши работа — отговори му тя.
Бъкли направи като нея и се зае да пощипва бузите си.
Самюъл Хеклър стоеше край каменните стълбове от двете страни на пътеката, водеща до входа на църквата. Беше облечен в черно. До него беше по-големият му брат Хал, облечен в изтърканото кожено яке, с което Самюъл беше дошъл у дома на Коледа.
Брат му приличаше на снимка на Самюъл в негатив. Беше загорял, с обветрено лице от препускането с мотора по пътищата в околността. Когато видя, че семейството ми приближава, Хал се обърна и се отдалечи.
— Вие трябва да сте Самюъл — каза баба. — А аз съм лошата баба.
— Да влизаме, а? — каза татко. — Радвам се да те видя, Самюъл.
Линдзи и Самюъл тръгнаха напред, баба изостана и тръгна с мама. Обединен фронт.
Детектив Фенърман, облечен с костюм от груба вълна, стоеше до входа. Той кимна на родителите ми и ми се стори, че задържа по-дълго погледа си на мама.
— Ще се присъедините ли към нас? — попита баща ми.
— Благодаря — отвърна той, — но предпочитам да съм малко по-настрани.
— Да, разбирам.