Влязоха в тясното преддверие на църквата. Искаше ми се да се покатеря на гърба на татко, да обвия шията му и да шепна в ухото му. Но аз вече бях там — във всяка частичка и пора от тялото му.
Беше се събудил с махмурлук и се обърна на една страна към мама, която дишаше леко, заровила глава във възглавницата. Неговата прекрасна жена, неговото прекрасно момиче. Искаше му се да опре ръка до бузата й, да отметне нежно падналата върху лицето й коса, да я целуне. Но тя спеше, а това означаваше, че е спокойна. След моята смърт всеки ден за него беше истински ад. Всъщност денят на панихидата нямаше да е най-лошият. Поне всичко беше честно. В този ден всяка тяхна стъпка, всяко тяхно действие се определяше от общата болка, породена от това, че мен вече ме няма. В този ден не се налагаше да се преструва, че вкъщи всичко отново е нормално — каквото и да означаваше „нормално“. В този ден и той, и Абигейл можеха да дадат воля на скръбта си. Но знаеше, че от момента, в който тя отвори очи, през целия ден той няма да може да я погледне, защото това вече не беше жената, която познаваше, преди да дойде вестта за смъртта ми. През изминалите два месеца това събитие постепенно избледняваше в сърцата на всички, с изключение на моето семейство, а също и на Рут.
Тя дойде с баща си. Стояха в ъгъла близо до стъклената витрина, в която се намираше чашата за причастие, използвана по време на Революцията, когато църквата е била превърната в болница. Мистър и мисис Деуит размениха няколко думи с тях. На бюрото вкъщи мисис Деуит беше оставила едно стихотворение от Рут. В понеделник щеше да го покаже на училищния съветник. Стихотворението беше за мен.
— Жена ми е съгласна с директора — обясняваше бащата на Рут. Според нея панихидата наистина ще помогне на децата да се успокоят.
— А вие какво мислете? — попита мистър Деуит.
— Според мен щеше да е по-добре да не слагаме пръст в раната и да оставим семейството на спокойствие. Но Рути настояваше да дойдем.
Рут наблюдаваше семейството ми, което поздравяваше присъстващите, и с ужас забеляза новата външност на сестра ми. Тя не одобряваше гримирането. Смяташе, че то е унизително за жените. Самюъл Хеклър държеше Линдзи за ръка. В ума й изплува една строфа от феминистките трактати, които четеше: подчинение. След това през прозореца забеляза Хал Хеклър. Той стоеше до старите дъбове близо до църквата и допушваше цигарата си.
— Рути — обърна се към нея баща й. — Какво има?
Тя се осъзна и го погледна:
— Какво да има?
— Беше се загледала някъде.
— Харесва ми гробището.
— О, детето ми, ти си моето ангелче. Хайде да седнем, преди да вземат по-хубавите места.
Клариса също беше в църквата заедно с Брайън Нелсън, който беше облякъл един костюм на баща си и изглеждаше притеснен, и се отправи към семейството ми. Директорът Кейдън и мистър Нют отстъпиха, за да й направят път.
Подаде ръка първо на татко.
— Здравей, Клариса. Как си?
— Добре съм. Как сте вие с мисис Салмън?
— Добре сме, благодаря — отговори татко. Що за лъжа, помислих си аз. — Искаш ли да седнеш при нас?
— Ами — тя погледна ръцете си. — Тук сме с моя приятел.
Мама беше изпаднала в някакво състояние, подобно на транс и я гледаше втренчено в лицето. Клариса беше жива, а аз мъртва. Имаше чувството, че погледът на мама я пробожда като свредло и й се искаше да се скрие от него. След това забеляза роклята.
— Хей — каза тя и протегна ръка към сестра ми.
— Какво има, Клариса? — попита рязко мама.
— М-м, нищо. — Погледна отново роклята и осъзна, че никога няма да си я поиска.
— Абигейл? — разтревожи се баща ми. Познаваше добре мама, беше усетил гневните нотки в гласа й и разбра, че нещо не е наред.
Баба Лин, която стоеше зад нея, намигна на Клариса.
— Исках само да кажа, че Линдзи изглежда страхотно — каза Клариса.
Сестра ми се изчерви.
Хората в преддверието се раздвижиха и направиха път на преподобния Стрик. Облечен в църковните си одежди, той се приближи към родителите ми.
Клариса изчезна в тълпата и се огледа за Брайън Нелсън. Видя го и застана до него навън сред гробовете.
Рей Сингх не дойде. Той се прости с мен по свой начин, гледайки снимката ми, направена в едно студио, която му бях дала през есента. Взираше се в очите ми и погледът му проникваше чак до плюшената завеса, пред която снимаха децата под горещите лъчи на прожекторите. Какво значи „мъртва“, питаше се Рей. Изгубена, леденостудена, изчезнала. Знаеше, че на фотографиите всички изглеждат различно. Той самият винаги имаше обезумял и уплашен вид. Вперил поглед в снимката ми, осъзна, че това не бях аз. Аз бях във въздуха около него, в студените утрини, които сега прекарваше с Рут, в минутите на усамотение, докато учеше. Аз бях момичето, което бе поискал да целуне. Искаше му се да ме освободи. Не искаше да изгори снимката ми, не искаше да я изхвърли, но повече не можеше да я гледа. Видях как я пъхна в един от дебелите томове с индийска поезия, които той и майка му използваха, за да изсушават нежни стръкове цветя, които след време се превръщаха в прах.