„Те ще го направят“, записа Рут в дневника си. Много се надявах тя да записва всичко. Беше описала как минавам край нея на паркинга и я докосвам, как е почувствала допира на протегнатата ми ръка. Как съм изглеждала тогава. Как след това ме е сънувала. Как в нея се е появила идеята, че духът на човека е може би неговата втора кожа, нещо като защитен слой. Как, ако е по-усърдна, може би ще успее да освободи и двете ни. Четях през рамото й, докато записваше мислите си, и се чудех дали някой ще й повярва един ден.
Когато си мислеше за мен, тя се чувстваше по-добре, не беше толкова самотна, сякаш беше свързана с нещо неосезаемо. Или някого. В сънищата си виждаше царевичната нива и пред нея се разкриваше един нов свят, в който може би щеше да намери опорна точка.
Представяше си как й казвам „Много те бива в поезията, Рут“. А дневникът й даваше възможност да мечтае, че ако стане наистина много добра поетеса, думите й ще имат силата да ме възкресят.
Можех да се върна назад в един следобед, когато Рут, още съвсем малка, седеше на килимчето в банята, гледайки как по-голямата й братовчедка, на която я бяха поверили, се съблича, за да си вземе душ. Рут копнееше да докосне кожата и косите й, да потъне в прегръдките й. Чудех се дали този копнеж на тригодишното дете е ключът към онова, което усещаше по-късно на осем. Едно смътно чувство, че е различна, че увлечението й по учителките или братовчедка й е по-истинско, отколкото при другите момичета. Интересът й излизаше извън рамките на детското внимание, подхранваше една нега, разцъфнала в зелено и жълто, която по-късно в пубертета се превърна в страстно желание, разтворило венчелистчетата си подобно на минзухар. Както записа в дневника си, желанието й не се простираше чак дотам, че да я тласне към секс с жени, тя просто искаше да потъне завинаги в тях, да се скрие.
През последната седмица от срещата обикновено всички бяха заети да подготвят проектите, които отборите от различните училища щяха да представят вечерта преди родителите им да дойдат, за да ги отведат у дома. Условията за конкурса се обявяваха последната събота на закуска, но децата бяха започнали да обмислят какво ще правят доста по-рано. Както винаги трябваше да се изобрети капан за мишки и с всяка изминала година се появяваха все по-хитроумни съоръжения. В крайна сметка, какъв смисъл има да повтаряш миналогодишните постижения?
Самюъл се зае да издирва децата, които носеха шини на зъбите. Трябваха му малките ластичета, които зъболекарите им даваха, за да ги закрепят. Те щяха да държат здраво лостчето на неговия капан. Линдзи поиска фолио от пенсионирания армейски готвач на лагера. С него трябваше да направят рефлектор, който да обърква мишките.
— А какво ще стане, ако харесат отраженията си? — попита Линдзи.
— Няма да се виждат толкова ясно — отговори й Самюъл. И продължи да отлепва защитния слой хартия от телта, с която пристягаха чувалите с боклука. Ако някое дете се взираше твърде настойчиво в някой най-обикновен предмет из лагера, то положително си мислеше как да го използва за направата на капан.
— Много са милички — каза Линдзи един следобед.
По-голямата част от предишната вечер бе ловила мишки с вързана на връвчица примамка, които после прибираше в телен кафез за зайци.
Самюъл наблюдаваше животинките с интерес.
— Мога да стана ветеринарен лекар — каза той. — Но не мисля, че ще съм в състояние да им правя дисекция.
— Налага ли се да ги убиваме? — попита Линдзи. — В края на краищата трябва да измислим капан за мишки, а не мишегубка.
— Арти им прави малки ковчези от балзово дърво — засмя се Самюъл.
— Това е ужасно.
— Такъв си е Арти.
— Мисля, че си падаше по Сузи.
— Знам.
— Споменава ли я? — Линдзи взе една дълга тънка пръчка и я мушна в кафеза.
— Всъщност пита за тебе — каза Самюъл.
— А ти какво му каза?
— Че с теб всичко е наред.
Изплашени от пръчката, мишките се разбягаха към ъглите, закатериха се една върху друга и напразно се мъчеха да се измъкнат на свобода.
— Хайде да сложим в капана малко диванче от пурпурно кадифе и щом седнат на дивана, вратата да се затваря, а отгоре да падат парченца сирене. Можем да го наречем „Царството на гризачите“.
Самюъл, за разлика от възрастните, никога не се опитваше да се налага на сестра ми. Затова започна подробно да обсъжда с нея тапицерията на диванчето.